Личности

Интерактивното софтуерно приложение за цифрово представяне на българското културно-историческо наследство на 42 инчов сензорен екран ще очарова посетителите в Археологически музей – Варна. То е разположено в специално направената мултимедийната зала, в която са подредени прочутите девет тракийски съда и позволява на посетителите един съвършено нов и до момента непознат поглед към шедьоврите на тракийското изкуство. Интерактивният софтуер е дело на инж. Петър Атанасов, Ай-Ти специалист в РИМ – Варна.

Петър Атанасов  е автор на проектите : сензорен информационен киоск на Националния археологически институт и музей и за Варненския археологически музей, Multimedia automator –  автоматизация на презентационните системи във Варненския Археологически музей, съвременни методи за осветление и контрол на осветлението в музейните зали / новото осветление на зала „Икони” в Археологическия музей във Варна/. За пръв път се изпробва линейният модел на интерфейса за толкова голям сензорен дисплей с висока резолюция (42“ 1920 х 1080 пиксела). Пълнофункционално интерактивно приложение с уникален дизайн, а вградения изкуствен интелект го правят напълно готово за използване в музейна среда като публичен дисплей за достъп до информация.

Основният прозорец на приложението след стартирането му, както сега така и по нататък има две ясно обособени области:

• Бързи бутони, за достъп до сбита текстова информация за предмет от съкровището комбинирана с анимираното му представяне;
• Книга на тайните, бутон на централно място, който отваря книгата за панагюрското съкровище. Състои се от над 38 слайда-страници с текст описващ историята на откриването му, анализ на сцените по съдовете, предположения за функцията им. Богато илюстрирани със снимки и детайли от предметите. Заложена е интерактивност, възможност за слагане на активни и мултимедийни обекти в рамките на книгата. Разгръщането става чрез плавно общо преместване на слайдовете по хоризонтала (ляво и дясно).

Ако определен период от време системата не се използва започва визуализация на пълен екран на нещо като скрийн сейвър. Това е анимирана комбинация от изображения в формат с висока резолюция. Функцията му е да представя приложението на потенциалния потребител който стои и гледа към екрана като го информира че той се намира пред интерактивна система и го подканя да започне работа с нея.

К. Герчева, Април 2012

Снимка: Личен Архив, Пресслужба към РИМ – Варна

Поетът Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица. Авторът на “Помниш ли, помниш ли тихия двор…” и “Да се завърнеш в бащината къща”, оставя в българската поезия едни от най-хубавите български стихотворения. Той умира на южния фронт през Първата световна война на 2 октомври 1916 година, на 29-годишна възраст.

Димчо Дебелянов е роден в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина – в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща-музей. Името на Димчо Дебелянов носи морският нос „Дебелянов“ в Антарктика.

Лудвиг Мис ван дер Рое (Ludwig Mies van der Rohe) е немски архитект, роден през 1886 година в Аахен, Германия.

Наричан е за кратко само „Мис“. Заедно с Валтер Гропиус и Льо Корбюзие е смятан за един от пионерите и най-видни майстори на модернизма. Той е третият и последен ръководител на известната школа Баухаус до закриването ѝ под натиска на нацисткия режим през 1933 година. Стилът, който създава, характеризиращ се с чистота и „простота“ на формите и линиите, се превръща в едно от най-влиятелните течения в архитектурата на ХХ век. Мис е широко известен с употребата на афоризма – „Малкото е повече“ („less is more“).

Oще от детските си години той се увлича по занаята на баща си, работейки в каменоделското му ателие и в няколко местни дизайнерски фирми, където научава тайните на занаята. По-късно се мести в Берлин и започва архитектурната си кариера като чирак в ателието на Петер Беренс, където се запознава със стила на прогресивната германска култура. Скоро талантът му изпъква и той започва да работи и самостоятелно с проекти (фамилни къщи) за различни имена от висшето общество. Постепенно налага и свой собствен стил, характеризиращ се с чистота и простота на формите и линиите.

След като е изгонен от нацисткия режим от страната си, се установява в Чикаго, където добива американско гражданство и развива 30-годишна кариера като „американски архитект“. Умира през 1969 г. в Чикаго, но оставяйки зад гърба си редица именити шедьоври – cред тях са Office Tower Complex Dominition Centre в Торонто, Канада, New National Gallery – Modern Art Museum в Берлин, Германия, Bacardi Office Building в Мексико, мемориалът на Мартин Лутър Кинг – Jr. Memorial Library, District ot Columbia Public Library във Вашингтон и др.

Стояна-Мария Константинова Мутафова, по-известна като Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 г. в София. Завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“ и Държавна театрална школа в София. От 1946 г. до 1949 г. работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. в Народния театър “Ив. Вазов” . Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър “Ал. Константинов”, където работи от 1956 до 1991 г.

През 1946 г. се жени за първия си съпруг, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова завършва второ висше образование към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият ѝ съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – Мария. Третият съпруг на Мутафова е Нейчо Попов, актьор. За него тя казва, че е любовта на живота ѝ. С него за първи път се вижда в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ.

През 2001 г. получава наградата “Паисий Хилендарски”, а през 2002 г. орден “Стара планина”, I степен. На 1 юни 2009 година Мутафова изигра последната си роля на сцената на Сатиричния театър. Стоянка Мутафова е участвала в много български филми, вкл. в „Специалист по всичко“, „Бялата стая“, „Кит“, „Езоп“, „Топло“, както и в „Столичани в повече “.

Източник: Wikipedia

К. Герчева, Февруари 2012

Вангелия Пандева Гущерова (известна като Ванга, Петричката врачка, българска пророчица, Ванга гледачката, Баба Ванга или Леля Ванга) е родена на 31 януари 1911 година в Струмица в семейството на Пандо Сурчев. Майка ѝ умира докато тя е невръстно дете, а баща ѝ е мобилизиран в българската армия през Първата световна война. През този период живее под надзора на съседите си. В детството си Ванга била обикновено момиче и не проявявала претенции за наличие на свръхестествени способности. Обичала да си играе на лечение и предписвала на приятелите си разни „лечебни“ треви. Бащата се жени повторно, а дъщерята помага в домакинската работа.

През 1923 година бащата на Ванга се мести да живее в родното си Ново село. Там на 12-годишна възраст Ванга загубва зрението си в следствие на внезапна буря, при която е грабната от силен вятър и по-късно, след дълго търсене бива открита затрупана с камъни и пръст в една нива. От 1925 г. живее в дом за слепи, където прекарва три години. След смъртта на втората си майка Ванга се прибира вкъщи, за да се грижи за по-малките си братя и сестри.

Постепенно започват да ѝ приписват пророчески способности. Твърди се, че помогнала на баща си да намери овца, открадната от стадото, което той пасял, като точно описва двора, в който била скрита. Ванга казала, че била видяла всичко насън. Става известна през годините на Втората световна война. Отчаяни хора, загубили връзка с близките си, отивали при Ванга с надеждата да ги успокои или да им каже къде се намират лобните им места. През последните години от живота си тя инвестира построяването на параклиса „Св. Петка Българска“ в местността Рупите, Петричко. Конкретният проект и изографисването (недовършено) са дело на Светлин Русев. Поради неканоничност параклисът не е осветен от БПЦ, затова за него се говори просто като за „храм“, без да се уточнява на коя религия. Ванга умира на 11 август 1996 г.

Източник: Wikipedia

Владимир Семьонович Висоцки (на руски: Владимир Семёнович Высо̀цкий) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Той е роден на 25 януари 1938 г. в Москва в семейство на служещи.

Баща му е Семьон Владимирович Висоцки, роден през 1915 в Киев, а майка му е Нина Максимовна Висоцка, родена през 1912 в Москва. Завършва преди войната тогавашната школа за чужди езици в Москва със специалност преводач от немски език. Когато започва Великата отечествена война, баща му завършва телеграфо-пощенски техникум и заминава на фронта. През есента на 1941 година Владимир Висоцки и майка му са евакуирани в гр. Бузулук, Чкаловска (сега Оренбургска) област, заедно с Московската парфюмерийна фабрика „Свобода“. Връщат се в Москва през 1943 година. Постъпва в първи клас на 273-то училище „Шчербаковски“. Отначало живеят на улица „Первая Мешчанская“, в жилището на семейството на майка му. През 1946 родителите му официално разтрогват брака си. От 1947 до 1949 година учи в руско училище в Германия — до пети клас, където е с баща си, тогава военнослужещ, изпратен на работа там, и с втората му съпруга — Евгения Степановна. Учи и в музикална школа, където прави първи стъпки в музикалното си образование.

Постъпва във факултета по механика на Московския инженерно-строителен институт „В. В. Куйбишев“ (МИСИ) през 1955 г.

През 1956 година постъпва в класа за актьори на Школата-студия на МХАТ (Московски художествен академичен театър) „Немирович-Данченко“, Москва, където е студент до 1960 г.

На първия кръг на приемните изпити Владимир Висоцки има оценка „Отличен“ по история на народите на СССР и по чужд език. Получава „Добър“ на темата по руски писмен. Няма нанесена оценка по специалността от приемните изпити в учебния му картон. Комисията е дала заключение: „Слух – добър, ритъм – добър, певчески глас – няма“. Усложненията по време на изпитите се получават заради хрипливия му глас. Висоцки посещава професор-отоларинголог, който му дава документ, че гласните му струни са нормални и гласът му може да се обработва. За подготовката на курса, в който участва Висоцки в Школата-студия на МХАТ определящо значение имат преподавателите П. В. Масалски и А. М. Комисаров. В. И. Богомолов, при когото Висоцки се занимава още като ученик, им преподава актьорско майсторство.

В трети курс Висоцки участва в ролята на Порфирий Петрович в откъса от сцената между Разколников и Порфирий Петрович от „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Художественият съвет на театралния институт дава похвална оценка за това участие на Висоцки, с което той разкрива нова, неподозирана страна от своя талант. Дотогава за познатите си е възприеман като комедиен актьор. Приеман е за „душата“ на курса. Импровизира злободневни местни теми в песни и диалози, изпълнявани пред публика от селища, разположени в целините, където студентите изнасят концерти след завършване на трети курс. В дипломните спектакли на своя курс Висоцки играе Бубнов в спектакъла „На дъното“ от Горки, Боркин – в „Иванов“ от Чехов, Сиги – в „Златното момче“ от К. Одетс, постановка на И. М. Тарханов.

Владимир Висоцки е автор на повече от 700 песни и стихотворения, които и до ден днешен са популярни и извън пределите на Русия. Участвал е в създаването на 30 игрални и телевизионни филма. Животът му бе кратък, бурен и богат. Висоцки умира едва 42- годишен от инфаркт- поне такава е официалната версия. В онези дни в руската столица се провежда бойкотираната от Запада лятна олимпиада. Нито радиото, нито телевизията съобщават за смъртта на Висоцки. Но въпреки медийното затъмнение, новината бързо обикаля цялата страна.

Източник: Wikipedia

К. Герчева, Януари 2012

Шарл Перо е роден  на 12 януари 1628 година в буржоазно чиновническо семейство. Получава юридическо образование и заема висша кралска служба. С литература Шарл Перо започва да се занимава едва от  1683 г., когато е 55-годишен. Кой не си спомня приказките  „Червената шапчица”, „Котарака с чизми”, „Спящата красавица”, „Пепеляшка”, „Палечко”? Кой не е бил преспиван с тях? Но ето кой е Шарл Перо:

През  1671 г.  г. е избран за член на френската академия на науките. Шарл Перо допринася за приближаването на литературата към реалистичното изображение на действителността и ускорява създаването на литературата на просвещението.

Той е един от най – пламенните противници на класицизма и със своите естетически възгледи става носител на рационализма, на прогреса. Чрез народното творчество Шарл Перо открива богати сюжети и образи за създаване на нови художествени произведения. В доказателство на своята теория сам се обръща към фолклора, като събира редица приказки и ги обработва.Те излизат за първи път през 1697 година под заглавие “Приказки за моята майка” или “Истории и приказки от старото време с морални наставления”. В този сборник в началото влизат осем приказки,сред които “Червената шапчица”,”Котаракът в чизми”, ”Палечко”, ”Пепеляшка”. В следващи издания добавя още две приказки и една повест.
С преработването на народни приказки Шарл Перо иска да покаже как фолклорът може да се използва като източник за създаване на самобитна съвременна литература. Народното творчество привлича с живия си и изразителен народен език, тънък хумор, богато идейно съдържание.

С подбора и обработката на приказките Шарл Перо показва, че могат да се решат редица съвременнни проблеми. Използва сюжета на оригиналната приказка, без да го променя, а обработката насочва към езиковата и стилната страна. Той е единствения, който преработва народната приказка и я прави достъпна за деца. В оригинала, приказките на Шарл Перо завършват с нравоучителни стихове. Отличителен белег на приказките е техния оптимизъм, щастлив край и победа на доброто – Червената шапчица е олицетворение на доброта и невинност; Пепеляшка – скромност, трудолюбие, благородство.

Шарл Перо почива на 16 май 1703 г.

Източник: Wikipedia

К. Герчева, Януари 2012

Никола Стено/Nicolas Steno ( роден на 11 януари 1638 г. – починал на 25 ноември 1686 г.) е датски пионер в анатомията и геологията. Той се счита за баща на геологията и стратиграфията.

Никола Стено е роден на Нова година по Юлианския календар, син на лютерански златар, който е работили редовно за крал Кристиан IV на Дания в Копенхаген. През 1644 г. баща му умира, след което майка му се омъжва повторно за друг златар. В периода 1654-1655 г. загинават 240 ученици от училището му заради чумата. След завършване на висшето си образование, Стено започва да пътува из Европа. В Холандия, Франция, Италия и Германия той влиза в контакт с видни лекари и учени. Под тяхно влияние Стено се научава да използва своята дарба за наблюдение, която му донася важни научни открития.

По настояване на Томас Бартолинови Никола Стено първи пътува до Рощок, после до Амстердам, където учи анатомия при Джерард Блашъс. Стено изучава сърцето и установява, че това е един обикновен мускул. Работи като анатом в болница в Италия по-късно, където Стено се фокусира върху мускулната система и естеството на мускулното съкращение. Стана член на Accademia del Cimento във Флоренция. Подобно на Винченцо Вивиани, Стено използва геометрията, за да покаже, че когато мускулът се съкращава променя формата си, но не и обемът си.

Освен в анатомията, Никола Стено се развива и в геологията – той е първият, който осъзнава, че земната кора съдържа хронология на историята на геоложките събития, които могат да бъдат дешифрирани чрез внимателно проучване на скалните слоеве и вкаменелости, които той идентифицира като останки от древни живи организми. През 1669 година Стено прави фундаментално откритие в кристалографията – закона за постоянството на ръбните ъгли в кристалите.

През 1675 година преминава от Лутеранството към Римокатолическата църква и покрай мисионерската си работа напълно се отдалечава от науката. Умира на 25 ноември 1686. През 1987 година е обявен за блажен – първатa степен преди да стане светец. Сега е наричан от католиците – Блажени Николас Стено.

Източник: Wikipedia

Превод от английски: К. Герчева, Януари 2012