Автор: krassist

Петя Стойкова Дубарова е българска поетеса, родена на 25 април 1962 г. (починала на 4 декември 1979 г.). През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира природните стихии и човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Поезията на Петя Дубарова е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. Детското и наивността ѝ се случват в чудесен унисон със зрелостта.

Родена е в град Бургас в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията и, като в същото време я напътства в света на изкуството. Започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите и публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

През 1978 година Петя Дубарова участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. На 3 декември 1979 г. Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка  със следния текст:

„Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА“.

Интерактивното софтуерно приложение за цифрово представяне на българското културно-историческо наследство на 42 инчов сензорен екран ще очарова посетителите в Археологически музей – Варна. То е разположено в специално направената мултимедийната зала, в която са подредени прочутите девет тракийски съда и позволява на посетителите един съвършено нов и до момента непознат поглед към шедьоврите на тракийското изкуство. Интерактивният софтуер е дело на инж. Петър Атанасов, Ай-Ти специалист в РИМ – Варна.

Петър Атанасов  е автор на проектите : сензорен информационен киоск на Националния археологически институт и музей и за Варненския археологически музей, Multimedia automator –  автоматизация на презентационните системи във Варненския Археологически музей, съвременни методи за осветление и контрол на осветлението в музейните зали / новото осветление на зала „Икони” в Археологическия музей във Варна/. За пръв път се изпробва линейният модел на интерфейса за толкова голям сензорен дисплей с висока резолюция (42“ 1920 х 1080 пиксела). Пълнофункционално интерактивно приложение с уникален дизайн, а вградения изкуствен интелект го правят напълно готово за използване в музейна среда като публичен дисплей за достъп до информация.

Основният прозорец на приложението след стартирането му, както сега така и по нататък има две ясно обособени области:

• Бързи бутони, за достъп до сбита текстова информация за предмет от съкровището комбинирана с анимираното му представяне;
• Книга на тайните, бутон на централно място, който отваря книгата за панагюрското съкровище. Състои се от над 38 слайда-страници с текст описващ историята на откриването му, анализ на сцените по съдовете, предположения за функцията им. Богато илюстрирани със снимки и детайли от предметите. Заложена е интерактивност, възможност за слагане на активни и мултимедийни обекти в рамките на книгата. Разгръщането става чрез плавно общо преместване на слайдовете по хоризонтала (ляво и дясно).

Ако определен период от време системата не се използва започва визуализация на пълен екран на нещо като скрийн сейвър. Това е анимирана комбинация от изображения в формат с висока резолюция. Функцията му е да представя приложението на потенциалния потребител който стои и гледа към екрана като го информира че той се намира пред интерактивна система и го подканя да започне работа с нея.

К. Герчева, Април 2012

Снимка: Личен Архив, Пресслужба към РИМ – Варна

Поетът Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица. Авторът на “Помниш ли, помниш ли тихия двор…” и “Да се завърнеш в бащината къща”, оставя в българската поезия едни от най-хубавите български стихотворения. Той умира на южния фронт през Първата световна война на 2 октомври 1916 година, на 29-годишна възраст.

Димчо Дебелянов е роден в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина – в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща-музей. Името на Димчо Дебелянов носи морският нос „Дебелянов“ в Антарктика.

 

Лудвиг Мис ван дер Рое (Ludwig Mies van der Rohe) е немски архитект, роден през 1886 година в Аахен, Германия.

Наричан е за кратко само „Мис“. Заедно с Валтер Гропиус и Льо Корбюзие е смятан за един от пионерите и най-видни майстори на модернизма. Той е третият и последен ръководител на известната школа Баухаус до закриването ѝ под натиска на нацисткия режим през 1933 година. Стилът, който създава, характеризиращ се с чистота и „простота“ на формите и линиите, се превръща в едно от най-влиятелните течения в архитектурата на ХХ век. Мис е широко известен с употребата на афоризма – „Малкото е повече“ („less is more“).

Oще от детските си години той се увлича по занаята на баща си, работейки в каменоделското му ателие и в няколко местни дизайнерски фирми, където научава тайните на занаята. По-късно се мести в Берлин и започва архитектурната си кариера като чирак в ателието на Петер Беренс, където се запознава със стила на прогресивната германска култура. Скоро талантът му изпъква и той започва да работи и самостоятелно с проекти (фамилни къщи) за различни имена от висшето общество. Постепенно налага и свой собствен стил, характеризиращ се с чистота и простота на формите и линиите.

След като е изгонен от нацисткия режим от страната си, се установява в Чикаго, където добива американско гражданство и развива 30-годишна кариера като „американски архитект“. Умира през 1969 г. в Чикаго, но оставяйки зад гърба си редица именити шедьоври – cред тях са Office Tower Complex Dominition Centre в Торонто, Канада, New National Gallery – Modern Art Museum в Берлин, Германия, Bacardi Office Building в Мексико, мемориалът на Мартин Лутър Кинг – Jr. Memorial Library, District ot Columbia Public Library във Вашингтон и др.

Калоян е български цар, царувал в периода 1197-1207 г. Той е от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196 г.) и на цар Петър II (1196-1197 г.), изтъкнат пълководец и дипломат. След победата на въстанието на Петър и Асен (1185-1187 г.) като гарант за миролюбивата политика на България спрямо Византия Калоян е изпратен като заложник в Цариград, където успява да се запознае с тънкостите на византийската дипломация.

След убийството на брат му Петър, Калоян се възкачва на престола и незабавно продължава войната с византийците, с ясното намерение да освободи всички български земи. В началото на 1201 година цар Калоян завзема Констанция (дн. Кюстенджа, близо до Симеоновград) и в последствие се отправя в противоположна посока, за да обсади последната византойска крепост на север от Стара планина – Варна.

След три дни обсадни действия и гарнизон, съставен от подбрани войски, в това число и рицарски дружини, войските на Калоян използват многоцелева бойна техника и овладяват крепостта Варна на 24 март.

В края на 1201 г. се сключва мирен договор между император Алексий III Ангел и българския цар, по силата на който се признават всички териториални придобивки на България, постигнати след 1195 г. В резултат на това българската държава достига своите териториални граници, които има преди падането й под византийска власт. Но не много след подписването на мирния договор с Византия, унгарският крал Емерих предприема поход против България. Той се насочва към областите около Белград, Браничево и Ниш, където живее българско население и се обявява за „крал на България”. Тогава цар Калоян праща войските си срещу него и успява да го прогони от тези области. За да извоюва официално признаване на българската държава, Калоян влиза в преговори с римската курия и през 1204 г. сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това той е провъзгласен за „крал“, а архиепископ Василий – главата на българската църква, за „примас“. Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дава възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава.

След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 г. нанася катастрофално поражение на кръстоносците при Одрин и пленява император Балдуин Фландърски. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Освобождава за кратко време редица крепости – Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стигна до стените на Солун. През август 1207 г. цар Калоян отново се отправя с голяма армия към Солун и българите обсаждат града. В хода на обсадата царят умира. Съществуват различни хипотези за естествена смърт или че е убит от първия си военачалник – куманският войвода Манастър. Предполага се също, че Калоян става жертва на заговор, в който е възможно да е участвала и съпругата му, куманката Целгуба. През 1972 г. в търновската църква „Св. 40 мъченици“ е открито погребение на около 35-40-годишен мъж с изключителен за времето си ръст (близо два метра), на чиято лява ръка има златен пръстен, тежък 61,15 г. Върху плочката на пръстена е изобразено животно с остра кучешка муцуна, тяло и опашка на лъв и с орлови нокти на краката. Около него е гравиран надпис: „Калоянов пръстен“. Покойникът е бил облечен в скъпа пурпурна дреха, украсена със златотъкана шевица и бисери, и е бил обут в червени обувки. Анализът на данните от погребението позволяват на учените да приемат, че е открит гробът на цар Калоян.

К. Герчева, Март 2012

Снимка: Мартин Дралчев

Стояна-Мария Константинова Мутафова, по-известна като Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 г. в София. Завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“ и Държавна театрална школа в София. От 1946 г. до 1949 г. работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. в Народния театър “Ив. Вазов” . Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър “Ал. Константинов”, където работи от 1956 до 1991 г.

През 1946 г. се жени за първия си съпруг, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова завършва второ висше образование към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият ѝ съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – Мария. Третият съпруг на Мутафова е Нейчо Попов, актьор. За него тя казва, че е любовта на живота ѝ. С него за първи път се вижда в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ.

През 2001 г. получава наградата “Паисий Хилендарски”, а през 2002 г. орден “Стара планина”, I степен. На 1 юни 2009 година Мутафова изигра последната си роля на сцената на Сатиричния театър. Стоянка Мутафова е участвала в много български филми, вкл. в „Специалист по всичко“, „Бялата стая“, „Кит“, „Езоп“, „Топло“, както и в „Столичани в повече “.

Източник: Wikipedia

К. Герчева, Февруари 2012

Вангелия Пандева Гущерова (известна като Ванга, Петричката врачка, българска пророчица, Ванга гледачката, Баба Ванга или Леля Ванга) е родена на 31 януари 1911 година в Струмица в семейството на Пандо Сурчев. Майка ѝ умира докато тя е невръстно дете, а баща ѝ е мобилизиран в българската армия през Първата световна война. През този период живее под надзора на съседите си. В детството си Ванга била обикновено момиче и не проявявала претенции за наличие на свръхестествени способности. Обичала да си играе на лечение и предписвала на приятелите си разни „лечебни“ треви. Бащата се жени повторно, а дъщерята помага в домакинската работа.

През 1923 година бащата на Ванга се мести да живее в родното си Ново село. Там на 12-годишна възраст Ванга загубва зрението си в следствие на внезапна буря, при която е грабната от силен вятър и по-късно, след дълго търсене бива открита затрупана с камъни и пръст в една нива. От 1925 г. живее в дом за слепи, където прекарва три години. След смъртта на втората си майка Ванга се прибира вкъщи, за да се грижи за по-малките си братя и сестри.

Постепенно започват да ѝ приписват пророчески способности. Твърди се, че помогнала на баща си да намери овца, открадната от стадото, което той пасял, като точно описва двора, в който била скрита. Ванга казала, че била видяла всичко насън. Става известна през годините на Втората световна война. Отчаяни хора, загубили връзка с близките си, отивали при Ванга с надеждата да ги успокои или да им каже къде се намират лобните им места. През последните години от живота си тя инвестира построяването на параклиса „Св. Петка Българска“ в местността Рупите, Петричко. Конкретният проект и изографисването (недовършено) са дело на Светлин Русев. Поради неканоничност параклисът не е осветен от БПЦ, затова за него се говори просто като за „храм“, без да се уточнява на коя религия. Ванга умира на 11 август 1996 г.

Източник: Wikipedia

Владимир Семьонович Висоцки (на руски: Владимир Семёнович Высо̀цкий) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Той е роден на 25 януари 1938 г. в Москва в семейство на служещи.

Баща му е Семьон Владимирович Висоцки, роден през 1915 в Киев, а майка му е Нина Максимовна Висоцка, родена през 1912 в Москва. Завършва преди войната тогавашната школа за чужди езици в Москва със специалност преводач от немски език. Когато започва Великата отечествена война, баща му завършва телеграфо-пощенски техникум и заминава на фронта. През есента на 1941 година Владимир Висоцки и майка му са евакуирани в гр. Бузулук, Чкаловска (сега Оренбургска) област, заедно с Московската парфюмерийна фабрика „Свобода“. Връщат се в Москва през 1943 година. Постъпва в първи клас на 273-то училище „Шчербаковски“. Отначало живеят на улица „Первая Мешчанская“, в жилището на семейството на майка му. През 1946 родителите му официално разтрогват брака си. От 1947 до 1949 година учи в руско училище в Германия — до пети клас, където е с баща си, тогава военнослужещ, изпратен на работа там, и с втората му съпруга — Евгения Степановна. Учи и в музикална школа, където прави първи стъпки в музикалното си образование.

Постъпва във факултета по механика на Московския инженерно-строителен институт „В. В. Куйбишев“ (МИСИ) през 1955 г.

През 1956 година постъпва в класа за актьори на Школата-студия на МХАТ (Московски художествен академичен театър) „Немирович-Данченко“, Москва, където е студент до 1960 г.

На първия кръг на приемните изпити Владимир Висоцки има оценка „Отличен“ по история на народите на СССР и по чужд език. Получава „Добър“ на темата по руски писмен. Няма нанесена оценка по специалността от приемните изпити в учебния му картон. Комисията е дала заключение: „Слух – добър, ритъм – добър, певчески глас – няма“. Усложненията по време на изпитите се получават заради хрипливия му глас. Висоцки посещава професор-отоларинголог, който му дава документ, че гласните му струни са нормални и гласът му може да се обработва. За подготовката на курса, в който участва Висоцки в Школата-студия на МХАТ определящо значение имат преподавателите П. В. Масалски и А. М. Комисаров. В. И. Богомолов, при когото Висоцки се занимава още като ученик, им преподава актьорско майсторство.

В трети курс Висоцки участва в ролята на Порфирий Петрович в откъса от сцената между Разколников и Порфирий Петрович от „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Художественият съвет на театралния институт дава похвална оценка за това участие на Висоцки, с което той разкрива нова, неподозирана страна от своя талант. Дотогава за познатите си е възприеман като комедиен актьор. Приеман е за „душата“ на курса. Импровизира злободневни местни теми в песни и диалози, изпълнявани пред публика от селища, разположени в целините, където студентите изнасят концерти след завършване на трети курс. В дипломните спектакли на своя курс Висоцки играе Бубнов в спектакъла „На дъното“ от Горки, Боркин – в „Иванов“ от Чехов, Сиги – в „Златното момче“ от К. Одетс, постановка на И. М. Тарханов.

Владимир Висоцки е автор на повече от 700 песни и стихотворения, които и до ден днешен са популярни и извън пределите на Русия. Участвал е в създаването на 30 игрални и телевизионни филма. Животът му бе кратък, бурен и богат. Висоцки умира едва 42- годишен от инфаркт- поне такава е официалната версия. В онези дни в руската столица се провежда бойкотираната от Запада лятна олимпиада. Нито радиото, нито телевизията съобщават за смъртта на Висоцки. Но въпреки медийното затъмнение, новината бързо обикаля цялата страна.

Източник: Wikipedia

К. Герчева, Януари 2012

Шарл Перо е роден  на 12 януари 1628 година в буржоазно чиновническо семейство. Получава юридическо образование и заема висша кралска служба. С литература Шарл Перо започва да се занимава едва от  1683 г., когато е 55-годишен. Кой не си спомня приказките  „Червената шапчица”, „Котарака с чизми”, „Спящата красавица”, „Пепеляшка”, „Палечко”? Кой не е бил преспиван с тях? Но ето кой е Шарл Перо:

През  1671 г.  г. е избран за член на френската академия на науките. Шарл Перо допринася за приближаването на литературата към реалистичното изображение на действителността и ускорява създаването на литературата на просвещението.

Той е един от най – пламенните противници на класицизма и със своите естетически възгледи става носител на рационализма, на прогреса. Чрез народното творчество Шарл Перо открива богати сюжети и образи за създаване на нови художествени произведения. В доказателство на своята теория сам се обръща към фолклора, като събира редица приказки и ги обработва.Те излизат за първи път през 1697 година под заглавие “Приказки за моята майка” или “Истории и приказки от старото време с морални наставления”. В този сборник в началото влизат осем приказки,сред които “Червената шапчица”,”Котаракът в чизми”, ”Палечко”, ”Пепеляшка”. В следващи издания добавя още две приказки и една повест.
С преработването на народни приказки Шарл Перо иска да покаже как фолклорът може да се използва като източник за създаване на самобитна съвременна литература. Народното творчество привлича с живия си и изразителен народен език, тънък хумор, богато идейно съдържание.

С подбора и обработката на приказките Шарл Перо показва, че могат да се решат редица съвременнни проблеми. Използва сюжета на оригиналната приказка, без да го променя, а обработката насочва към езиковата и стилната страна. Той е единствения, който преработва народната приказка и я прави достъпна за деца. В оригинала, приказките на Шарл Перо завършват с нравоучителни стихове. Отличителен белег на приказките е техния оптимизъм, щастлив край и победа на доброто – Червената шапчица е олицетворение на доброта и невинност; Пепеляшка – скромност, трудолюбие, благородство.

Шарл Перо почива на 16 май 1703 г.

Източник: Wikipedia

К. Герчева, Януари 2012

 

Никола Стено/Nicolas Steno ( роден на 11 януари 1638 г. – починал на 25 ноември 1686 г.) е датски пионер в анатомията и геологията. Той се счита за баща на геологията и стратиграфията.

Никола Стено е роден на Нова година по Юлианския календар, син на лютерански златар, който е работили редовно за крал Кристиан IV на Дания в Копенхаген. През 1644 г. баща му умира, след което майка му се омъжва повторно за друг златар. В периода 1654-1655 г. загинават 240 ученици от училището му заради чумата. След завършване на висшето си образование, Стено започва да пътува из Европа. В Холандия, Франция, Италия и Германия той влиза в контакт с видни лекари и учени. Под тяхно влияние Стено се научава да използва своята дарба за наблюдение, която му донася важни научни открития.

По настояване на Томас Бартолинови Никола Стено първи пътува до Рощок, после до Амстердам, където учи анатомия при Джерард Блашъс. Стено изучава сърцето и установява, че това е един обикновен мускул. Работи като анатом в болница в Италия по-късно, където Стено се фокусира върху мускулната система и естеството на мускулното съкращение. Стана член на Accademia del Cimento във Флоренция. Подобно на Винченцо Вивиани, Стено използва геометрията, за да покаже, че когато мускулът се съкращава променя формата си, но не и обемът си.

Освен в анатомията, Никола Стено се развива и в геологията – той е първият, който осъзнава, че земната кора съдържа хронология на историята на геоложките събития, които могат да бъдат дешифрирани чрез внимателно проучване на скалните слоеве и вкаменелости, които той идентифицира като останки от древни живи организми. През 1669 година Стено прави фундаментално откритие в кристалографията – закона за постоянството на ръбните ъгли в кристалите.

През 1675 година преминава от Лутеранството към Римокатолическата църква и покрай мисионерската си работа напълно се отдалечава от науката. Умира на 25 ноември 1686. През 1987 година е обявен за блажен – първатa степен преди да стане светец. Сега е наричан от католиците – Блажени Николас Стено.

Източник: Wikipedia

Превод от английски: К. Герчева, Януари 2012

Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 6 януари 1848 г. (стар стил — 25 декември 1847) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков (1815-1869) и Иванка Ботева (1823-1911).

От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където баща му е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище. През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията поради безинтерес към учебната програма, но в същото време чете много книги и натрупва големи знания. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.

Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от Петко Рачов Славейков, е публикувано първото стихотворение на Христо Ботев — „Майце си“.

През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава. През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той. През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава, като учител в Измаил, където преподава до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ.

На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по-късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният вестник „Будилник“. На 20-21 август 1874 година участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 година). През 1875 година издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.

След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация, след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Христо Ботев .

След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестник „Нова България“, от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери.

На 1 юни (20 май стар стил) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Камарата в Стара планина.

К. Герчева, Януари 2012

Източник: Wikipedia

Княгиня Мария Луиза е родена на 5 януари 1870 г. в град Рим. Тя е най-голямата дъщеря на Робърт Бурбонски I, херцог на Парма и Пияченца, и на неговата съпруга принцеса Мария Бурбонска, която е дъщеря на Фердинанд II, крал на двете Силцилии.

Княгиня Мария Луиза е била близка роднина на австрийската императрица и унгарска кралица Елисавета, съпруга на Франц Йосиф. При своето кръщение тя получава 14 имена: Мария, Луиза, Пия, Тереза, Анна, Фердинанда, Франческа, Антоанета, Маргарита, Жозефина, Каролина, Бланка, Лучия и Аполония. Детските си години прекарва в замъка-вила Пианоре, навестявайки често и Рим. През 1889 г. княгиня Мария Луиза се преселва в купения от баща й дворец Шварцов в близост до Виена. В този замък за първи път се запознава с българския княз Фердинанд I, за когото се и омъжва. Техният годеж се състои на 2 февруари 1893 г. в Пианоре. Сватбата се провежда на 8 април 1893 г. във Виареджио (Тоскана). На сватбата присъстват министрите Стамболов и Греков, председателя на Народното събрание Петков и много царски особи.

Първата бългаска княгиня отива в София за първи път на 25 май 1893 г. – посрещната е със 101 топовни гърмежа. Изключително много е обичала рисуването – самата тя е била художничка. Когато стъпва в България княгиня Мария Луиза е  очарована от българската природа и с удивителна техника е рисувала морето и цветята. Любимото й място е Евксиноград, където по цели часове е стояла замислена на морското крайбрежие, за да гледа прибоя на вълните. Често е посещавала Варна – жителите на града винаги са я посрещали с възторг.

На 18 януари 1894 г. в 7:15 часа сутринта се ражда първият български престолонаследник цар Борис III.

На 1 май 1893 г. княгиня Мария Луиза приема управата на 8 пех. Приморски полк във Варна, който от тогава до сега носи нейния вензел, а Варненската държавна девическа гимназия била наречена на нейно име единодушно.

К. Герчева, Януари 2012

източник: Съюзен вестник на вестниците, брой 5, Варна, 29 май 1933 г.

 

През 2012 г. светът на изкуството отбелязва 150 години от рождението на един от най-великите художници на ХХ век – Густав Климт. През юбилейната година на Климт (KLIMT 2012) в австрийската столица Виена ще бъдат показани толкова много произведения на живописеца, колкото никога досега.

Густав Климт (Gustav Klimt) е австрийски художник символист, основател на школата в изобразителното изкуство, известна като Виенски сецесион.

Густав Климт е роден е на 14 юли 1862 г. в Баумгартен, близо до Виена. Централна тема в картините на Климт е женската красота, но присъстват още стилизирани цветя, шапки, спирали. Климт умее да придава фотографска прецизност на моделите. Неприкритата еротика в картините му обаче е повод за скандали по неговото време, тъй като предизвиква възмущение. Картината му „Медицина“, като подчертава безсилието да се изцерят страдащите, представя сексуалността като освобождаваща сила. В началото на творчеството си, с брат си Ернст работят заедно върху четири алегории и по онова време стилът му по-скоро напомня за барока. Двамата изписват театъра в Теормина. Повлиява се от Макарт. Прави портрет на Соня Книбс, като „комплексът му“ за празно пространство се подчертава ясно и от монументалното присъствие на фигурата. По-късно се насочва към рисуването на пейзажи, взимайки за пример постимпресионистите и импресионистите. В пейзажите му е характерно използването на повтарящи се елементи, като те се развиват в посока на кубизма. Климт не случайно избира квадрата, тъй като тази форма създава въздействие на спокойствие.

Густав Климт умира от инсулт на 6 февруари 1918 г. във Виена.

К. Герчева, Декември 2011

Източник: Wikipedia

„Целият живот на нашата любима баба Вела бе една голяма героична поема, дано се намери някой да я напише! А тя трябва да се напише – за поука и гордост на всинца нас и на тия, които ще ни сменят в редовете на борбата.“ Д. И. Полянов

Вела Благоева (Виктория Живкова) е родена през 1857 г. в град Велико Търново в семейството на будния търговец Атанас Живков, по прякор „басмаджията“. Тя има две сестри – Мариола и Роза и двама братя – Георги и Никола. Братята й вземат активно участие в националноосвободителните борби. От 1866 г. тя се учи в американския пансион в Габрово, после в Оряхово, Търново, Стара Загора, Русе и др., където семейството й се е местило поради преследване на братята й от турските власти. Завършва Габровското девическо училище през 1871 г. при известната учителка-възрожденка Анастасия Тошева и става народна учителка, след което учителствува в Берковица, Варна, Цариград и Търново. През 1874 г. Вела Благоева придружава брат си Никола през лятната ваканция вред „из българско“ да събират средства за варненската църква и за девическото училище и заедно с това да основат читалища и набират абонати за цариградското сп. „Читалище“. В периода на 1877-1878 г. по време н Освободителната руско – турско война тя става доброволка – милосърдна сестра и служи в 50-та военно-полева болница при Свищов. През 1878 г. следва и завършва тригодишните педагогически курсове при Мариинската гимназия в Петербург като стипендиантка на Славянското благотворително дружество. В Петербург Вела се среща на два пъти с великия руски писател И. С. Тургенев. От 1881 г. учителствува в Одрин и Битоля, където развива широка обществена и педагогическа дейност. След уволнение от Битоля през 1882 г. заминава за Петербург, където следва две години във Висшите педагогически курсове – Бестужевските, но не ги завършва поради болест. По това време се запознава със студента от Петербургския университет Димитър Благоев, за когото се омъжва. От 1884 г. Вела Благоева учителствува в  Софийското образцово девическо училище. Става отговорна редакторка на излязлото в началото на м. юни 1885 г. първо социалистическо списание в България „Съвременний показател“. През 1885 г. участва в Сръбско – българската война като добровола – милосърдна сестра при Сливница и Пирот.

До последните дни на шесдесетте си години Вела Благоева никога не се е поколебавала да изпълнява своето признание на учителка и комунистка. Слаба физически, но непобедима духом, тя е била активна партийна деятелка и участница в акции и манифестации, била е първата организаторка на женските кръжоци. В сп. „Училищен преглед“ от 1902 г. относно възпитанието на децата тя пише „Най-добър възпитател е тоя, който признава своите недостатъци пред възпитаниците. Ако се мъчи да ги скрие, той ще трябва да лицемери. За да проникнем в детската душа и да възпитаваме човека, трябва да го научим да бъде откровен.“ Със забележителен педагогически похват тя разработва своите беседи „За семейството, частната собственост и държавата, „Руските жени“, „Женският фабричен труд“, „Против Първата световна война“ и др.

В началото на 1912 г. нейното здравословно състояние се влошава. Тя прави постъпки да се пенсионира, но не успява. През 1918 г. при пробива на „Добро поле“ е убит малкия й син Митко. Тя намира утеха в напрегната работа за делото на партията. На 21 юли 1921 г. умира Вела Благоева. Една от безценните мисли, които тя ни завешава е, че: „Няма радост без любов, светът с всичките си хубости е тъмен, когато сърцето е празно“.

К. Герчева, Декември 2011

Източник: специално издание на вестник „Вела Благоева – 1858 – 1921“, издават къщата – музей „Димитър Благоев“ и полиграфическият комбинат „Димитър Благоев“