Петя Дубарова – „най-младата сред големите творци на България”

Петя Стойкова Дубарова
Петя Стойкова Дубарова

Петя Стойкова Дубарова е българска поетеса, родена на 25 април 1962 г. (починала на 4 декември 1979 г.). През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира природните стихии и човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Поезията на Петя Дубарова е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и усмивки. Детското и наивността ѝ се случват в чудесен унисон със зрелостта.

Родена е в град Бургас в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стайко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията и, като в същото време я напътства в света на изкуството. Започва да пише стихове още в най-ранна детска възраст, като първите и публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.

През 1978 година Петя Дубарова участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.

Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. На 3 декември 1979 г. Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка  със следния текст:

„Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА“.

Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов
Димчо Дебелянов

Поетът Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица. Авторът на “Помниш ли, помниш ли тихия двор…” и “Да се завърнеш в бащината къща”, оставя в българската поезия едни от най-хубавите български стихотворения. Той умира на южния фронт през Първата световна война на 2 октомври 1916 година, на 29-годишна възраст.

Димчо Дебелянов е роден в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина – в което е последното, шесто дете, кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия,сега Гимназия с хуманитарен профил „Св.Св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ 46. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов, пада убит в това сражение, на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“, костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица, той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните), да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника.

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща-музей. Името на Димчо Дебелянов носи морският нос „Дебелянов“ в Антарктика.

 

Лудвиг Мис ван дер Рое

Лудвиг Мис ван дер Рое
Лудвиг Мис ван дер Рое

Лудвиг Мис ван дер Рое (Ludwig Mies van der Rohe) е немски архитект, роден през 1886 година в Аахен, Германия.

Наричан е за кратко само „Мис“. Заедно с Валтер Гропиус и Льо Корбюзие е смятан за един от пионерите и най-видни майстори на модернизма. Той е третият и последен ръководител на известната школа Баухаус до закриването ѝ под натиска на нацисткия режим през 1933 година. Стилът, който създава, характеризиращ се с чистота и „простота“ на формите и линиите, се превръща в едно от най-влиятелните течения в архитектурата на ХХ век. Мис е широко известен с употребата на афоризма – „Малкото е повече“ („less is more“).

Oще от детските си години той се увлича по занаята на баща си, работейки в каменоделското му ателие и в няколко местни дизайнерски фирми, където научава тайните на занаята. По-късно се мести в Берлин и започва архитектурната си кариера като чирак в ателието на Петер Беренс, където се запознава със стила на прогресивната германска култура. Скоро талантът му изпъква и той започва да работи и самостоятелно с проекти (фамилни къщи) за различни имена от висшето общество. Постепенно налага и свой собствен стил, характеризиращ се с чистота и простота на формите и линиите.

След като е изгонен от нацисткия режим от страната си, се установява в Чикаго, където добива американско гражданство и развива 30-годишна кариера като „американски архитект“. Умира през 1969 г. в Чикаго, но оставяйки зад гърба си редица именити шедьоври – cред тях са Office Tower Complex Dominition Centre в Торонто, Канада, New National Gallery – Modern Art Museum в Берлин, Германия, Bacardi Office Building в Мексико, мемориалът на Мартин Лутър Кинг – Jr. Memorial Library, District ot Columbia Public Library във Вашингтон и др.

811 години от връщането на Варна в пределите на България

Варна
Варна

Калоян е български цар, царувал в периода 1197-1207 г. Той е от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196 г.) и на цар Петър II (1196-1197 г.), изтъкнат пълководец и дипломат. След победата на въстанието на Петър и Асен (1185-1187 г.) като гарант за миролюбивата политика на България спрямо Византия Калоян е изпратен като заложник в Цариград, където успява да се запознае с тънкостите на византийската дипломация.

След убийството на брат му Петър, Калоян се възкачва на престола и незабавно продължава войната с византийците, с ясното намерение да освободи всички български земи. В началото на 1201 година цар Калоян завзема Констанция (дн. Кюстенджа, близо до Симеоновград) и в последствие се отправя в противоположна посока, за да обсади последната византойска крепост на север от Стара планина – Варна.

След три дни обсадни действия и гарнизон, съставен от подбрани войски, в това число и рицарски дружини, войските на Калоян използват многоцелева бойна техника и овладяват крепостта Варна на 24 март.

В края на 1201 г. се сключва мирен договор между император Алексий III Ангел и българския цар, по силата на който се признават всички териториални придобивки на България, постигнати след 1195 г. В резултат на това българската държава достига своите териториални граници, които има преди падането й под византийска власт. Но не много след подписването на мирния договор с Византия, унгарският крал Емерих предприема поход против България. Той се насочва към областите около Белград, Браничево и Ниш, където живее българско население и се обявява за „крал на България”. Тогава цар Калоян праща войските си срещу него и успява да го прогони от тези области. За да извоюва официално признаване на българската държава, Калоян влиза в преговори с римската курия и през 1204 г. сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това той е провъзгласен за „крал“, а архиепископ Василий – главата на българската църква, за „примас“. Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дава възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава.

След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 г. нанася катастрофално поражение на кръстоносците при Одрин и пленява император Балдуин Фландърски. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Освобождава за кратко време редица крепости – Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стигна до стените на Солун. През август 1207 г. цар Калоян отново се отправя с голяма армия към Солун и българите обсаждат града. В хода на обсадата царят умира. Съществуват различни хипотези за естествена смърт или че е убит от първия си военачалник – куманският войвода Манастър. Предполага се също, че Калоян става жертва на заговор, в който е възможно да е участвала и съпругата му, куманката Целгуба. През 1972 г. в търновската църква „Св. 40 мъченици“ е открито погребение на около 35-40-годишен мъж с изключителен за времето си ръст (близо два метра), на чиято лява ръка има златен пръстен, тежък 61,15 г. Върху плочката на пръстена е изобразено животно с остра кучешка муцуна, тяло и опашка на лъв и с орлови нокти на краката. Около него е гравиран надпис: „Калоянов пръстен“. Покойникът е бил облечен в скъпа пурпурна дреха, украсена със златотъкана шевица и бисери, и е бил обут в червени обувки. Анализът на данните от погребението позволяват на учените да приемат, че е открит гробът на цар Калоян.

К. Герчева, Март 2012

Снимка: Мартин Дралчев

На НИМ ще бъдат предоставени изключително ценни паметници на културата

Национален исторически музей
Национален исторически музей

Със заповед на вицепремиера и министър на финансите Симеон Дянков на НИМ ще бъдат предоставени изключително ценни паметници на културата. Техният брой е около 10 000 и са били конфискувани от Софийска градска прокуратура в полза на държавата през 2004 г. от група дилъри.

За това вчера съобщава Националният исторически музей.

Историческите ценности са от всички времена и епохи – от праисторията до ХХ век включително. Сред тях могат да се видят част от колективна находка, състояща се от 10 броя цели и 12 брой фрагментирани сребърни български средновековни монети на цар Михаил Шишман от типа „царят конник”. Това е втората известна за сега колективна находка от тези редки български средновековни монети.

Също така в колективните находки влизат и 154 броя сребърни средновековни монети от ХІV век, които са част от колективната монетна находка от с.Тишевица, Врачанско. От тях 93 броя са български имитации на венециански и сръбски грошове и оригинални сръбски грошове и 61 броя са сребърни грошове на българския цар Михаил Шишман – Асен. Съкровището от с.Тишевица е единствената открита до сега колективна находка, съдържаща много редките сребърни монети на цар Михаил Шишман – Асен, сечени в Северозападна България /Видин/. Тази изключително важна в научно отношение находка, намерена през 1978 г. беше разпиляна в по-голямата си част от прекупвачи, без да бъде предадена, както изисква ЗПКМ в музейните сбирки. Наличните тук 154 екземпляра от нейния състав представляват една от най-големите, укривани части от това съкровище, имащо национално значение.

Ето още какво включват колективните находки:

56 броя сребърни монети на цар Иван Страцимир.

Част от колективна находка, състояща се от 47 броя сребърни монети на цар Иван Александър със сина му Михаил Асен.

Част от колективна находка, състояща се от общо 111 броя сребърни български средновековни монети от ХІV в. От тях 46 броя са малкомодулни грошове от типа „Иван Александър с Михаил Асен” и 65 броя са сребърни грошове на Иван Шишман.

Колективна находка, състояща се от 1111 броя сребърни монети от края на ХІV в. От тях 220 броя са на българския цар Иван Шишман и 891 броя са на турския султан Баязид І. Това е едно типично монетно съкровище от времето на окончателното завладяване на българските земи от османските турци. Явно, то е било закупено много скоро преди изземването му в качеството на веществено доказателство, тъй като влизащите в състава му монети са били открити по време на обиска все още в „насипно състояние” – наблъскани в пластмасово шише от шампоан.

Сред придобивките за НИМ има и печати на български царе, като едни от най-важните културно-исторически паметници, обект на настоящата експертиза, за които с пълна увереност може да се твърди, че са не само с национално, но и със световно значение, са оловните печати /моливдовули/ от епохата на Първото българско царство:

Моливдовул на княз Борис І /Михаил/ – 1 брой; моливдовули на цар Симеон І – 4 броя; моливдовули на цар Петър І – 5 броя; оловна пластинка /отпечатък от матрица за моливдовули/ на Георги чрънец и синкел български. Това са едни от много малкото запазени до наши дни оригинални документални свидетелства за българската държавност от епохата на Първото българско царство. Тяхната научна, музейна и патриотична стойност е неоценима. Подобни паметници се откриват най-вече всред развалините на големите старобългарски административни центрове, преди всичко в столичния град Преслав. Състоянието на запазеност на тези описани 11 броя старобългарски моливдовули, както и техния външен вид, показват, че те са били извадени от земята сравнително скоро преди да бъдат иззети като веществени доказателства. Същото следва да се отбележи и за основната част от голямата група византийски оловни печати /моливдовули/. Тези паметници имат много голямо значение като оригинални документални извори от средновековната епоха, включително и за българската средновековна история.

Не бива да се пропускат и предметните паметници:

Колективна находка от сребърни накити от ХVІІ-ХVІІІ в. /две огърлици, колан, гривна и кания за нож/ – произведения на Чипровската златарска школа. Тази колективна находка е много ценна в качеството си на комплексен културно-исторически паметник, съставен от великолепни образци на българското златарско изкуство от периода ХVІІ-ХVІІІ в. Особено интересно е използването на златни византийски монети от ХІ в. като елемент при единия от накитите.

Апликация от сребро и сребро с позлата, с изображение на Богородица с младенеца в антиохийски стил от VІІ в. Това рядко изображение на Богородица се свързва с редките образци, стигнали до наши дни от предиконоборческия период.

Апликация с бюстово изображение на Св. Никола от ХІІ-ХІІІ в. С майсторското изпълнение приложено в работата с метала, от който е изработена апликацията, тя права впечатление на един добър образец на балканското християнско изкуство от периода.

Печат с надпис „Народен български печат горски – 1867 г.”. Този печат е един изключителен паметник от времето на национално-освободителните ни борби. Той трябва да се свърже несъмнено с революционната дейност на Г.С.Раковски от последните му години и с нереализираните от него планове за освобождение на България по това време.

Орден „Св.Св.Кирил и Методий” – малко огърлие. Този най-висок български орден, който лично на нас ни е познат само по литературни данни е очевидно изключително рядък. Вероятността именно този екземпляр да е принадлежал на цар Борис ІІІ го превръща в културно-исторически паметник с изключително висока национална стойност.

На пресконференция в Националния исторически музей днес, от 11:30 часа ще бъдат показани образци от тези паметници.

Открит е най-древният предшественик на човека

Australopithecus sediba
Australopithecus sediba

Смята се, че са открити останките на най-древния предшественик на човека – за това съобщава лента.ру. Палеонтолозите са открили нов вид австралопитек, получил названието Australopithecus sediba. Изследователите са написали цели пет статии за това събитие в списанието Science, а кратко изложение в Nature News. Въпреки това някой от изводите са посрещнати хладно от научното общество – примерно, че намерения вид може да се причисли към рода Homo.

Костите на Australopithecus sediba (220на брой) са били намерени в северните части на ЮАР през 2008 г. След анализ на съотношението на изотопите на уран-233 и олово-205 в останките и в пластта в който са намерени са успели да ги датират – според учените те са на възраст около 1,977 милиона години, с грешка само от около 2 000 г. Това означава, че този вид се е появил на територията на съвременен ЮАР по времето, когато там е обитавал и Homo habilis.

Анализът на останките е позволил да се установи, че Australopithecus sediba е имал строеж на тялото както едновременно на представителите на рода Homo, така и на Australopithecus. Така например стъпалата на новия вид (краката на тези същества са били пригодени за ходене) съдържат кости, които са характерни и за двата рода. В допълнение на това, анализа на структурата на черепа на починалия на 12-13 г. индивид дават основание да се установи, че мозъкът на Australopithecus sediba, независимо от неголемия си размер, е приличал на човешки.

Учените, които са изследвали останките са заявили, че новия вид може да се разглежда като предшественик на съвременния човек и даже като по-ранен вид от Homo habilis. Болшинството от учените се отнасят хладно към тази хипотеза, посочвайки, че преди да се дават крайни оценки е необходимо да се направи сравнителен анализ на намерените останки с останките на по-примитивни видове австралопитек.

Съвсем неотдавна учените установиха, че древните хора от различни видове на рода Homo са се кръстосвали помежду си. Към такъв извод ги навежда изследването на геномите на няколко изолирани африкански племена. Най-малко две на сто от генетична информация на тези хора са наследство от неизвестен вид, който се е отделил от главния клон преди около 700 хиляди години.

Източник: lenta.ru
Снимка: авторите на изследването

Напусналите Африка древни хора са били ретроградни

Оръдия на труда от по-напредналата, Ашелска култура
Оръдия на труда от по-напредналата, Ашелска култура

Оказва се, че напусналите Африка древни хора, които са се разселили по другите континенти, не са ползвали най-съвременните оръдия на труда. До такъв извод са достигнали група учени, които са представили своя статия в списанието Nature. Накратко за тяхната работа пише порталът ScienceNOW.

Предците на съвременните хора са изобретявали новите оръдия на труда постепенно. Най-примитивна се счита олдувайската култура за обработка на камъка. Оръдията на тази култура са на възраст 1,7-1,8 милиона години, но много специалисти предполагат, че тя се е зародила преди 2,6 милиона години. Преди около 1,6 милиона години се развива ашелска култура – примерно към тази култура се отнасят капковидните каменни брадви.

Дълго време се е считало, че хората, напуснали Африка, са носили със себе си ашелска култура. Обаче, преди няколко години в покрайнините на град Дманиси, в Грузия, са намерени предмети, които били ясно свързани с културата олдувай. Тази находка свидетелства за това, че част от хората, които са напуснали Африка, са го направили до появата на по-съвършени методи за обработка на камъка.

Авторите на тази идея описват погребение на възраст 1,76 милиона години, разположени на северозападния бряг на езерото Туркан в Кения. В един и същ слой учените са открили оръдия на труда както от олдувайската, така и от ашелска култура. Това означава, че по времето когато хората са напускали Африка, вече са съществували по-напреднали оръдия на труда.

За сега изследователите не могат да дадат отговор на въпроса, защо преселниците са взели със себе си по-несъвършените оръдия на труда. Според една от теориите различните групи от древни хора са изобретявали новите технологии за производство на каменни оръдия на труда много пъти и независимо един от друг, и е твърде вероятно част от „пътешествениците“ да са принадлежали към култура, която все още да не ги е била открила и приложила в своя бит.

Източник: lenta.ru
Снимка: Уикипедия

Открити са най-старите оръдия на труда

Хомо еректус
Хомо еректус

Предшествениците на съвременния човек са овладели производството на оръдия на труда от камък минимум 160 хиляди години по-рано, отколкото се е предполагало досега. Тези оръдия от камък са използвани както в техния бит, така и за лов.

До този извод са достигнали изследователи от САЩ и Франция, на основата на оценка на възрастта на обекти, намерени по време на разкопки на северозападния участък на езерото Туракан, в Кения.

Основните изводи от работата на палеоантрополозите, водени от Кристофър Лепре, от университета Рутгер от Ню Джърси и Обсерваторията на Земята при Колумбийския университет са публикувани в Научното списание Nature.

По оценка на групата учени, намерените в Кения двуостри брадви, секачи и заострени оръдия, използвани за копаене на кладенци, са направени преди 1,76 млн. години.

Подобни находки, намерени в Танзания и Етиопия, считани досега за най-древните са били датирани “само” до 1,6 – 1,4 млн. години.

Палеоантрополозите обръщат внимание на умелата изработка на тези оръдия.

Има основание да се счита, че доисторическите хора, които живеели в каменната ера в съвременна Кения преди работа внимателно са обмисляли каква оптимална фoрма да придадат на примитивните брадви и мотики.

Това предположение сочи към по-сложен начин на мислене на предполагаемият автор на въпросните оръдия на труда – Хомо еректус.

Неговите представители са имали среден ръст, изправена походка, архаична структура на черепа с дебели стени, ниска челна кост и скосена брадичка. Обемът на мозъка им е отстъпвал на този на неандерталците и на Хомо Сапиенс.

Източник: oilru.com

Демонтират скелето под Мадарския конник

Мадарски конник
Скелето от Мадарския конник ще бъде демонтирано

Скелето, поставено под Мадарския конник ще бъде демонтирано. То е изградено от желязо и дърво и е поставено там в началото на 1996 г. за да е в помощ на учените, които изследват скалата и релефа и в опитите им да я предпазят от ерозия.

Новата платформа на Мадарския конник ще се купи и монтира със средства от проекта „Оттук започва България“ за реставриране, консервиране и социализиране на исторически паметници в района. Този проект е по оперативната програма „Регионално развитие“ за туризъм.

За да бъде изградена новата платформа ще бъдат отпуснати 230 000 лв. Тези пари ще помогнат освен да се постави новата платформа, която ще е автоматична и ще се вдига само при нужда, и за проучвания в скалата с цел да се спре ерозията. Подходът към крепостта на Мадарското плато ще бъде социализиран, ще се направят туристически маршрути.

Във финансирането ще бъдат включени още три исторически обекта – паметникът „Създатели на Българската държава“, Шуменската крепост и Възрожденския комплекс в града. Предвижда се работата по тях да започне в края на август и да продължи 24 месеца.

Проектите са в Шуменската крепост музейната експозиция да бъде пребазирана и да се направи посетителски център, автоматична поливна система, площадка за наблюдение за хора в неравностойно положение, ще бъде направена реставрация на крепостните стени от северозападната страна.

Комплексът „Създатели на Българската държава“ над града също ще се сдобие с художествено осветление в подхода и по 1300-те стъпала към комплекса, ще бъде реконструирана панорамната тераса за наблюдение северно от паметника, водната каскада ще се почисти и ремонтира, ще се оформи амфитеатрална площадка зад монумента. Предвижда се също така да се благоустроят и площадките на парапланеристите а в партньорство с Шуменския университет до Паметника да се постави телескоп.

Във Възрожденския комплекс се предвижда цялостна реставрация на пет от къщите, които са паметници на културата. Напълно ще се реновира паважът по улица „Цар Освободител“, ще се оформят кътове за отдих с парково осветление.

Близо 3 млн. лева накуп влизат за първи път и в археологическия резерват Велики Преслав по проекта „Векът на Цар Симеон оживява“. С тези пари ще бъдат направени копия-макети на някои от дворците и църквите в комплекса. Археолозите смятат, че с реализацията му Преслав ще има потенциал да посреща по 200-300 хиляди туристи годишно, за разлика от сега, когато го посещават само около 21 000.

Източник: Стандарт

Грегор Мендел

отец Грегор Мендел (Gregor Johann Mendel) австрийски монах и ботаник
отец Грегор Мендел (Gregor Johann Mendel) австрийски монах и ботаник

Грегор Мендел е австрийски ботаник и монах. Грегор Мендел често e наричан „баща на генетиката“, заради своите изследвания на наследствеността при бобовите растения.

Грегор Йохан Мендел (Gregor Johann Mendel) е роден на 20 юли 1822 г. в Хайнцендорф, дн. Чехия. Въпреки това до сега не са установени чешки корени в неговия произход и той се причислява към немската народност.

За да може да се издържа на 16 години Йохан Мендел става августински монах и приема името брат Грегор. Завършва и Теологическия колеж в Брюн (днес Бърно). Именно там – в Бърно провежда своите опити в генетиката.

Грегор Мендел започва да прави експерименти с кръстосване на грах в манастирската градина на Бърно. По време на опитите, продължили осем години той открива редица закономерности в наследяването – конфигурация на обвивката им, оцветяване на семената, багрите на самите цветове… .

Публикува своя труд „Изследвания върху растителните хибриди“ през 1866 г. в бюлетина на Брюнското Общество за изучаване на естествени науки. С тези свои експерименти Грегор Мендел поставя началото на науката Генетика.

Питагоровата теорема – детските години на науката

Питагор
Питагор

Това се случи преди две хиляди и петстотин години. На брега на топлия Тарентски залив имаше малка тиха къща. Жителите на гръцкото градче Кротон смятаха тази уединена къща за странна и тайнствена. Може би те не се бяха замисляли защо им изглежда толкова необикновена, но все пак гледаха да не се спират край нея.
Затова пък странниците с облекчение оставяха торбите си пред вратата на тази къща. Това бяха преди всичко младежи, които идваха отдалеч – дрехите им бяха прашни, сандалите им – протрити, лицата им — изморени. Младежите се приближаваха до къщата сутрин, когато водата в залива още спеше  и по пладне, когато многото рибарски лодки раздвижваха спокойната повърхност на залива,  и вечер в прохладния здрач.
Понякога те изчезваха веднага през скърцащата врата, а понякога дълго пристъпваха от крак на крак, като не се решаваха да влязат и тревожно се оглеждаха. ..
Но никой от жителите на градчето не помнеше някой от чужденците да се е обърнал към местните жители с въпроси или младежите да са разговаряли помежду си.
И това също беше странно и придаваше на къщата още по-голяма тайнственост.
В тази къща живееше Питагор. Учен, мъдрец и чудак. Тук той създаде училище, което се превърна във философско-политически таен съюз. Гърците смятаха за чест да учат математика при Питагор. Впрочем хората се учат на математика от него и до днес.  Името му знае всеки ученик.
По времето, когато Питагор преподаваше на учениците си, той искаше от тях да изпълнят едно тежко условие — приемаше в училището си само тези, които, за да постъпят в него, са могли да мълчат в продължение на пет години!
И въпреки необикновеното и жестоко изпитание мнозина се стремяха да влязат в това училище. Затова край къщата на мъдреца по всяко време на годината можеха да се срещнат млади чужденци.
Ето защо никой от жителите на градчето не беше чувал гласовете им…
Защо ли  Питагор е бил  толкова придирчив? С какво се обяснява нечуваното му изискване? И сега не е лесно да се влезе в университета — изпити, събеседвания. .. Но никога — нито преди Питагор, нито след него — никога пред математиците не е било поставяно толкова строго условие.
Защо постъпваше така древногръцкият учител по математика?

Питагор вярваше: за да разбереш същността, мярката и връзката на явленията едно с друго, трябва да унищожиш суетността у себе си. Трябва да се събуди интуицията, вълшебно и необяснимо качество, което независимо от волята на човека му помага да проникне с мислен поглед в загадъчния механизъм, управляващ живота на Вселената.

Питагор
Питагор

Питагор беше убеден, че само в състояние на напрегната съсредоточеност човек може да се надява да разбере тайната на битието…
Сега ние знаем, че много математици са постигнали големи успехи, без да се изолират от хората. ..
Питагор може би преувеличаваше крехкостта на мисълта, раждаща се в нашия мозък. Може би грешеше, като се опитваше така благоговейно да я запази от грохота на външния свят. Но това благоговение е прекрасно. Така сериозно, така грижливо не се е отнасял към човешкия разум никой освен Питагор.
Може би Питагор беше твърде жесток към младите си ученици, днес никой не става математик на такава висока цена. Може би в изключителната си преданост към науката той прекаляваше, като лишаваше хората в продължение на години от обикновените радости на живота. Но това, което дадоха на човечеството Питагор и неговите ученици, е безсмъртно. Това, което те научиха за света, ни служи и до днес.

Питагорова школа
Питагорова школа

С подвига си питагорейците се прославиха завинаги.
И наистина нима не е подвиг двубоят им с невежеството?
Без да разполагат със сигурни експериментални данни, без да се опират на каквито и да е достоверни теории — това бяха детските години на човечеството — те се опитваха само със силата на интуицията си да създадат това, което днес можем да наречем математически модел на Вселената.

Питагор боготвореше числата. Той учеше:

Числата управляват света. Всемогъществото на числата се проявява във факта, че всичко в света се подчинява на числовите зависимости.

Питагорейска китара
Питагорейска китара

В тези зависимости питагорейците търсеха и закономерностите на реалния свят, и пътищата към мистичните тайни и откровения. На числата, учеха те, е свойствено всичко — съвършенство и несъвършенство, крайност н безкрайност.

Според Питагор висшето съвършенство е в хармонията. В хармонията на числата и фигурите. Той пръв правеше физични опити, като се стремеше да открие законите на хармонията — така той научи, че тоновете, издавани от струните, зависят от тяхната дължина. Най-благозвучните съотношения на тоновете — октава, квинта и кварта – съответствуват на отношенията 2/1, 3/2 и 4/3 между дължините на струните. Хармоничните интервали са свързани със зависимостите между числата! Това така порази Питагор и последователите му, че стана източник на мистичните им учения. А когато Питагор откри несъизмеримостта между диагонала на квадрата и неговата страна, той я сметна за начало на хаоса и заповяда на учениците си да пазят тайна.
Идеалистичният характер на философията на питагорейците не засенчва огромния принос на школата на Питагор за развитието на математиката и използуването й за изследване на земните и небесните явления. Най-големият астроном на всички времена Коперник се позовава в трудовете си на питагорейците, а църквата наричаше системата на Коперник „лъжливо питагорейско учение“.
Режимът на тайния съюз е причина за това, че до нас не е стигнал в оригинал нито един от трудовете на Питагор. Всички сведения за неговото учение са получени от по-късни източници и понякога са противоречиви. Но известно е, че вярата в силата на природната хармония е довеждала питагорейците много близо до истината. Така, избрали принципа на хармонията за основен критерий при създаването на картината на света, те са стигнали до мисълта, че Земята трябва да бъде кълбовидна. Изхождайки от увереността, че всичко в природата е съвършено, те са придали мислено и на Земята най-съвършената геометрична форма. Забележете: това е било по времето, когато всички са смятали Земята за плоска, което е изглеждало непоколебимо опиращо се на личния опит на всеки.

Днес е трудно да се отделят истинските възгледи на питагорейците от всичко допълнително, в много отношения мистично, с което времето е обвило учението им. Историците свидетелствуват, че питагорейците са имали голям авторитет сред съвременниците си. Те са успели да вземат властта в Кротон и в редица други градове, даже да влияят върху политиката и обществените отношения в Гърция. Появили се техни врагове и завистници. Училището на Питагор много пъти било подлагано на нападения и при едно от тях Питагор загинал.
Впрочем съществува и друга версия: той избягал от града и се укрил в храма на музите. Там ученият искал да изчака да отминат лошите времена, но когато научил, че приятелите и учениците му са избити, се обрекъл на мъчителна гладна смърт. Грижата за училището поела жената на Питагор, видна математичка от онова време.
Дали сменящите се векове са си предавали един на друг истината, е трудно да се каже. Днес възгледите на Питагор изглеждат наивни, учените отдавна са разбрали безнадеждността на опитите да се сведе многообразието на Вселената до игра на числата. А и никой след Питагор не е искал от учениците си такава жертва като многогодишното мълчание. Но с вярата си в силата на разума той запали изследователски плам у десетки млади хора, посветили живота си на опознаването на света. Откъсвайки се за няколко години от съблазните на живота, те се учеха да изработват у себе си състояние на съсредоточеност. Проникваха се от уважение към дейността на ума.
Свикваха да го ценят, като много точен инструмент, който можем да се научим да управляваме…

Питагоровата теорема
Питагоровата теорема

За Питагор са написани много книги. Същността на теоремите му е изложена в училищните учебници. И нито един академик не е станал академик, без да опознае Питагоровата теорема в действие, без да изпее поне веднъж шеговитата песничка за питагоровите страни…
Уговорихме се да изучаваме историята не по откритията, а по заблужденията. Затова от целия живот на Питагор избрахме само един щрих, един нюанс в метода му за възпитаване на съмишленици. Може би петгодишното изпитание ще се стори на някои от читателите ми незначителен детайл, никому ненужна подробност. Но може би ще се намери някой, за когото тази искрица, долетяла до наши дни от дълбочината на вековете, ще освети от съвсем нова страна своеобразната, грандиозна личност на онзи, който пръв чу в грохота на света вътрешната музика на Вселената, разбра магията на числата, разкри скритата хармония на природата…
И се опитваше да научи на това другите.
И сега учените от целия свят се замислят как да научат нашия мозък да работи по-ефективно, да изминава по-бързо пътя от незнанието към знанието. Днес този проблем стои особено остро: досега никога върху едно поколение хора не се е стоварвала такава лавина от информация, никога от младия ум не се е изисквала толкова напрегната работа за осмисляне на постиженията на човечеството. Създават се много различни методи на обучение, извършват се много експерименти в училищата и висшите учебни заведения. Впрочем един от тези методи малко напомня метода  на Питагор. Това е гладуването.
Още преди сто години беше забелязано, че гладуването в продължение на две седмици увеличава скоростта и точността на умствените процеси особено при решаването на аритметични задачи.
Днес с търсенето на ефективни методи на мислене се занимава кибернетиката. Но и до днес не е намерен най-съвършеният начин за обучение. И засега не може да бъде намерен, защото учените все още не са изградили теорията на мисленето и ние не знаем какъв път на усвояване на знанията предпочита самият мозък…
Питагор като че ли беше първият, който се опитваше да намери метод, стимулиращ естествения процес на мисленето, работата на човешкия мозък.
Ако не беше прав, ако грешеше, то беше, защото трябваше да научи учениците си на това, което сам не знаеше.
И той правеше всичко така, както му подсказваше неговият ум, един необикновен ум. Но даже ако начинът на Питагор за възпитаване на учени е основан на заблуждение, ако тази преувеличена преданост към науката е прищявка, ако тази толкова подчертана почит към силата на човешкия мозък е погрешна, струва ми се, че това е едно от най-прекрасните заблуждения, плодотворна прищявка, полезна грешка. Никой друг не е грешил така…
Поколения след поколения се появяваха учени след Питагор. На някои се падаше слава. На други се падаха насмешки, гонения и клади. Не винаги съдбата раздаваше справедливо даровете си. А и самите учени бяха различни хора. Едни отдаваха живота си за зрънце истина.. Други не се гнусяха да извлекат практическа полза от обстоятелството, че знаеха малко повече от другите. Почти всички те, така или иначе се опираха на постиженията на Питагор.

Из книгата „Предчувствие и дела“, Ирина Радунска

Доказват потоп в Черно море

Учени доказват потоп в Черно море преди 8 000 г.
Учени доказват потоп в Черно море преди 8000 г.

Потоп в Черно море е имало преди около 8 000 г. – такива са изводите на учените от наскоро завършилата експедиция, проведена южно от нос Емине, близо до турската граница. Ръководител на проведената експедиция е проф. Петко Димитров. Експедицията се провежда с научноизследователския кораб „Академик“ по нашия шелф. По време на самата експедиция учените са сондирали дъното на Черно море и са взели 27 проби за да изследват състава на черноморските утайки и по този начин да могат  да определят тяхната възраст и точен състав.

За първи път са успели да пробият пясъчното дъно, запечатано от тинята на придошлите води от световния океан и са намерили част от дърво и корени от растителност. Предстои да се направи радиовъглероден анализ за да се докаже неговата възраст.

Старите брегове на Черно море преди 8 000г. са били на сушата, на 60 км навътре в морето. По тези брегове са живели нашите прадеди и от там е тръгнала най-древната цивилизация в света. По това време Черно море е било най-голямото сладководно езеро. Когато сушата, разделяща Средиземно море и Черно море е разрушена, водите от Средиземно море нахлуват в Черно море с огромна сила равнявана на 200 Ниагарски водопада, според тезата на проф. Уилям Райън от Колумбийския университет, който е за втори път в България и участва в експедицията. Разразилият се потоп в Черно море е бил възможен, понеже според хипотезата на проф. Петко Димитров сладководното езеро е било много под морското ниво спрямо световния океан. Бреговата ивица на хората, живели по бреговете на някогашното сладководно езеро е била на 85 м. дълбочина под сегашните брегове.

По време на самата експедиция е използван уникален уред – магнитен интерферометър, изобретен от варненеца Христо Смоленов. Магнитния интерферометър улавя геомагнитни аномалии, свързани с възможността да са съществували светилища на древната черноморска цивилизация. Налице са сериозни доказателства, че нашите прадеди са открили числата Пи и Фи като пропорции, които използвали в своята работа за направа на украшения, златни бижута и други изделия. Според учените следите на загиналата цивилизация трябва да се търсят не само в морето, но и на сушата.

Източник: Стандарт

Джон Джеймс Одюбон

Джон Джеймс Одюбон - John James Audubon
Джон Джеймс Одюбон ( John James Audubon ) - американски натуралист, орнитолог и художник-анималист

Джон Джеймс Одюбон ( John James Audubon ) е роден на 26 април 1785г. Джон Джеймс Одюбон е роден във френската колония Свети Доминик (сега Хаити) и е незаконен син на френския генерал-лейтенант Жан Одюбон, морски офицер. Майката на Джон Одюбон е креолка и е работела като камериерка. Майка му – Жан Рабин умира когато той е едва на няколко месеца, понеже е страдала от тропически болести след пристигането си на острова. Когато робите в Хаити почват да се борят за свободата си през 1788г. баща му, Жан Одюбон решава да продаде имотите и да се върне във Франция. През 1803г. баща му се сдобива с фалшив паспорт и Джон Одюбон заминава за Америка за да избегне участие в Наполеоновите войни. Става мениджър на мини в начинание в което и той участва. Въпреки това се интересува от рисуване на птици и изоставя начинанието.

Джон Одюбон е американски натуралист, орнитолог и художник-анималист. Известен е с албума си – “Птиците в Америка”, в който описва птиците на американския континент. Описал е над 500 вида. За да направи това Одюбон лично ловува птиците, а след това ги препарира, описва и рисува. Правел е гравюри на експонатите на медна плочка, която оцветявал сам на ръка. Самият труд “Птиците на Америка” и “Орнитологична биография” са издадени в Англия.

Този монументален труд – “Птиците в Америка” се състои от 435 ръчно оцветени, в реален размер от 497 вида птици, изработени от гравирани плочи мед с различен размер в зависимост от размера на изображението. Те са отпечатани на листове с размери около 39 на 26 инча (660 мм). Самата работа съдържа малко над 700 вида птици от Северна Америка. Страниците на “Птиците в Америка” са така организирани, че да придобият артистичен ефект и контрастиращи интереси, като че ли читателя е във визуално турне.

През 1827 публикува първия том на “Птиците на Америка” в луксозен албум огромен размер на почти половината от човешкия ръст (99 см х 66см). “Птиците на Америка” е последвана от продължение –  “Орнитологична автобиография”. Това е колекция от живота и историите на всеки вид, написана заедно с Шотландския орнитолог William MacGillivray. В 1838 е издаден последния том на „Птиците на Америка“. Двете книги са били напечатани поотделно, за да се избегне британски закон, изискващ копия от всички публикации с текст да бъдат депозирани в библиотеките Crown, огромна финансова тежест за самостоятелна публикация. През 1839г. е издаден и последния том на “Орнитологична биография”.

Джон Джеймс Одюбон рисува, каталогизира и описва птици от Северна Америка по начин, който е много по-добър, превъзхождащ от дотогава използваните методи. Той изучава американските птици и се стреми да ги покаже в по-реалистичен начин, отколкото повечето хора в изкуството дотогава.

Рискувайки задължителната военна служба, Одюбон се завръща във Франция през 1805 г., за да се види с баща си и да получи благословията му да се ожени. Тогава се среща с френският естествоизпитател и лекар Шарл-Мари Д`Орбини, който подобрява уменията на Джон Одюбон в препарирането, и го научава на научни методи на изследване.

Джон Джеймс Одюбон - John James Audubon
Джон Джеймс Одюбон ( John James Audubon ) в последните години

Одюбон развива своя собствена методика за изготвяне на птиците. След като ги е уловил използва кабели за да ги постави в естественото им положение, за разлика от метода, който ползват орнитолозите до тогава. Отдава се изцяло на работата си и примерно за основен образец на орел е отделил до четири 15-часови дни труд. Картините на птиците му са близки до живота в естествената им среда. Често ги показва когато са в движение, особено по време на лов или хранене. Това е в рязък контраст с тази твърда представителност на птиците от съвременниците си. Той основава картините си, работата си на обширни наблюденя.

Джон Джеймс Одюбон работи предимно с акварел в началото на деня. Той добавя цветни тебешири или пастел, за да покаже мекотата на перата на птиците, особено на сови и чапли. Всички видове са изготвени в действителни размери, като по-големите птици са намалени в съотношение за да може да ги побере на страниците. Малките видове обикновено са показани на клонове с плодове, плодове и цветя. Често Одюбон използва няколко птици за да представи всички гледни точки. По-големите птици често са поставени в техния хабитат или възможност за кацане на пънове. От време на време, както примерно при кълвачи, той съчетава няколко вида на една страница за да предложи контрастиращи елементи. Често изобразява гнездата и яйцата на птиците и техните естествени хищници – например змиите. Обикновено илюстрира мъжки и женски вариант, а понякога и тяхното потомство. В по-късните рисунки, използва сътрудници да направят местообитание за тях. Освен верните интерпретации на анатомията Джон Одюбон внимателно комбинира конструкцията на обектите, птиците, самата среда в която се намират, за да придобие по-голям художествен и научен ефект.

Джон Джеймс Одюбон почива на 27 януари 1851 в собствения си дом, в Ню Йорк.

Вижте част от снимките на Джон Джеймс Одюбон в неговия труд – “Птиците в Америка”:

Превел от английски: Борислав
източник: Уикипедия

Поставяйте активен линк към сайта и името на автора на материала!

Диоген – философ, роб и свободен човек

Диоген
Диоген - J.H.W. Tischbein (c. 1780).

Диоген е един от най-известните философи. Философите са странни хора. Те се раждат за да наблюдават себе си и околните и да правят кратки, но впечатляващи анализи на които или околните се присмиват и не обръщат внимание, или остават в историята. Диоген е  от малцината философи, които историята помни и то не с една и две крилати фрази.

Диоген Синопски, известен още като Циника, е роден в град Синоп през 412 г.пр.н.е. и е умрял през 323 г.пр.н.е. в Коринт.

Животът му не е бил лек, изпълнен с безброй превратности. Много от трудностите може да се каже, че сам си ги е създавал. Решението му да живее, като аскет е личен и осъзнат избор. Свикнал с мизерията, превратностите на времето и нямането, той бил щастлив от живота си. Като нямал нищо, нямало какво да изгуби и така да се разочарова и да бъде нещастен. Веднъж счупил чашата си, защото видял едно момче да пие вода с шепи. Щом едно дете може, и той трябва да може.

С повечето си съвременници изпитвали взаимни чувства. Той ги презирал заради суетата им, а те заради странното му, граничещо с лудост поведение. Някои негови съвременници все пак го смятали за мъдър. Веднъж го попитали как да се отърсят от изкушенията на плътта. Той просто започнал да мастурбира, а когато го порицали за това, той отвърнал: “Ех, ако можех да задоволя и глада си като си търкам корема …”.

Платон описал човека като двуного без пера. По този повод Диоген оскубал перушината на един петел и го завел в школата му. Заради случката Платон се видял принуден да добави определението “и с плоски стъпала”.

Друга негова странност била обикалянето на площада посред бял ден с факла в ръка. Когато го питали какво прави, той казвал: “Търся честен човек”.

По време на пътуване до Егина, философа  бил пленен от пирати и продаден като роб на остров Крит на заможния търговец Зенадий. Когато го попитали какъв занаят умее, философът отговорил “Единственото нещо, което мога да правя, е да уча хората, и искам да бъда продаден на човек, който има нужда от господар.” Така станал наставник на двамата синове на Зенадий.

Разказват и за срещата му с Александър Македонски. Диоген безцеремонно му казал казал: “Би ли се дръпнал? Правиш ми сянка.” Александър Македонски възкликнал “Ако не бях Александър, бих искал да съм Диоген”. Друга легенда гласи, че Александър го на централния площад, ровейки се в купчина човешки кости. Когато го попитал какво прави, той отвърнал  – “Опитвам се да различа костите на баща ти от тези на роба.”

Диоген е бил човек, на който е било безразлично дали е роб, след като духом никой не е успял да пороби. Той ни оставя с размисли за свободата, щастието и ценностите в живота.

wikimedia.org