Слънцето може да помогне при проверяването на нови теории за гравитацията
Астрономите установиха, че изучаването на неутринното излъчване на Слънцето и на неговата вибрация, ще помогне в проверката на някой нови хипотези за теориите на гравитацията. Статия за това е написана в списанието The Astrophysical Journal.
Теорията на относителността на Айнщайн описва гравитационното взаимодействие като изкривяване на пространство-времето в присъствието на маса. Обаче възникват трудности в използването на данни за теориите вътре в масивните тела (ако става въпрос за по-малки тела, като например Земята, там е в сила нютоновската теория). Много физици вярват, че в случая на силни полета са задължителни различни модификации на теорията на относителността.
В процеса на работа по този нов проект учените се опитват да разберат какви ограничения върху теориите биха се случили от вече известните данни за Слънцето. Примерно, те откриват, че промените трябва да засягат вътрешната температура. А това от своя страна ще се отрази на неутриното, изпускано от звездата. И при това се оказва, че при модификациите се наслагват много силни условия. В този случай обаче съперници са класическите теории, които трябва да се вземат предвид – като примерно теорията на Едингтън.
Неотдавна учените разбраха, че една двойка от неутронна звезда и пулсар би помогнала в проверката и изучаването на техните теории. В частност става въпрос за съществуване в пространството на допълнителни. Примерно при определено съотношение на масите тези обекти трябва постепенно да се разпръскват, което на теория, може да се регистрира от Земята.
Апаратът Mars Express на Европейската космическа агенция е направил снимки на кратера Еберсвалд на Марс, на които много ясно се виждат следи от делта, образувана от река, която е била течаща преди време в кратера. За това съобщава сайта на космическата агенция – esa.int.
Кратерът Еберсвалд (диаметър около 65 километра) се е образувал преди около 3,7 милиарда години от стълкновението с голям астероид. По-късно до него пада метеорит, от който остава кратера Холдън, с диаметър – 140 километра, засипвайки част от кратера Еберсвалд.
Намерената делта в кратера Еберсвалд заема площ от около 115 квадратни километра. Малките и криволичещи канали са видими по върха на кратера, които са го пълнили с вода, превръщайки го в езеро. Според учените делтата е била засипана с наноси, но след това под действието на вятъра и ерозията тя се е открила.
За първи път следи от делта са открити от американския апарат Mars Global Surveyor, който е започнал да работи през 1996 г. (връзката с сондата е изгубен през 2006 г.). Благодарение на запазването на делтата, кратера е станал един от кандидатите за кацане на новия марсоход MSL (Mars Science Laboratory).
Освен в Еберсвалд учените са имали още няколко алтернативи за кацане на апарата – в долината на Морт, а така също и споменатия кратер Холден. Но на края е взето решение марсохода да бъде приземен в кратера на Гейл. Апаратът трябва да се отправи към червената планета в промеждутъка на датите – 25 ноември и 18 декември 2011 г.
Mars Express е бил пуснат през 2003 г. Сондата е пристигнала в орбитата на Марс заедно с апарата за кацане Beagle 2, който заради многобройните проблеми се разби на повърхността на планетата. Забележително е, че част от инструментите на Mars Express представляват преработени версии на приборите, създадени за мисията Mars 96.
Оръдия на труда от по-напредналата, Ашелска култура
Оказва се, че напусналите Африка древни хора, които са се разселили по другите континенти, не са ползвали най-съвременните оръдия на труда. До такъв извод са достигнали група учени, които са представили своя статия в списанието Nature. Накратко за тяхната работа пише порталът ScienceNOW.
Предците на съвременните хора са изобретявали новите оръдия на труда постепенно. Най-примитивна се счита олдувайската култура за обработка на камъка. Оръдията на тази култура са на възраст 1,7-1,8 милиона години, но много специалисти предполагат, че тя се е зародила преди 2,6 милиона години. Преди около 1,6 милиона години се развива ашелска култура – примерно към тази култура се отнасят капковидните каменни брадви.
Дълго време се е считало, че хората, напуснали Африка, са носили със себе си ашелска култура. Обаче, преди няколко години в покрайнините на град Дманиси, в Грузия, са намерени предмети, които били ясно свързани с културата олдувай. Тази находка свидетелства за това, че част от хората, които са напуснали Африка, са го направили до появата на по-съвършени методи за обработка на камъка.
Авторите на тази идея описват погребение на възраст 1,76 милиона години, разположени на северозападния бряг на езерото Туркан в Кения. В един и същ слой учените са открили оръдия на труда както от олдувайската, така и от ашелска култура. Това означава, че по времето когато хората са напускали Африка, вече са съществували по-напреднали оръдия на труда.
За сега изследователите не могат да дадат отговор на въпроса, защо преселниците са взели със себе си по-несъвършените оръдия на труда. Според една от теориите различните групи от древни хора са изобретявали новите технологии за производство на каменни оръдия на труда много пъти и независимо един от друг, и е твърде вероятно част от „пътешествениците“ да са принадлежали към култура, която все още да не ги е била открила и приложила в своя бит.
Астрономите за първи път откриха две черни дупки в една галактика близо до Земята
Астрономите за първи път откриха двойка свръхмасивни черни дупки близо до Земята, намиращи се в спирална галактика. Нещо повече – те са най-близкият подобен обект, намиращ се до Земята – “само” на 160 милиона светлинни години. Статия за това събитие е публикувано в списанието Nature.
Те се намират в спирална галактика NGC 3393 и са на разстояние една от друга на 490 светлинни години.
Учените са наблюдавали двете черни дупки, използвайки телескопите Чандра и „Хъбъл“. Експертите са регистрирали високо енергийно рентгеново излъчване с особености, които са характерни за черни дупки.
Сами по себе си черните дупки не изпускат никакво излъчване – масата (и съответно гравитацията) е толкова голяма, че те не излъчват даже и светлина. Но от своя страна материята, която пропада в черната дупка се нагрява и започва да излъчва светлинни вълни в различни диапазони.
Авторите на откритието предполагат, че откритите от тях двойка свръхмасивни черни дупки (масата им е над един милион слънчеви маси), са се образували при стълкновението на две галактики с различна маса.
Съвсем неотдавна астрономите стигнаха до извода, че най-известната черна дупка – Лебед Х-1 е действително такава. Научната общност практичеси не се е съмнявала в това, но винаги е оставала някаква вероятност Лебед Х-1 може да бъде неутронна звезда.
Предшествениците на съвременния човек са овладели производството на оръдия на труда от камък минимум 160 хиляди години по-рано, отколкото се е предполагало досега. Тези оръдия от камък са използвани както в техния бит, така и за лов.
До този извод са достигнали изследователи от САЩ и Франция, на основата на оценка на възрастта на обекти, намерени по време на разкопки на северозападния участък на езерото Туракан, в Кения.
Основните изводи от работата на палеоантрополозите, водени от Кристофър Лепре, от университета Рутгер от Ню Джърси и Обсерваторията на Земята при Колумбийския университет са публикувани в Научното списание Nature.
По оценка на групата учени, намерените в Кения двуостри брадви, секачи и заострени оръдия, използвани за копаене на кладенци, са направени преди 1,76 млн. години.
Подобни находки, намерени в Танзания и Етиопия, считани досега за най-древните са били датирани “само” до 1,6 – 1,4 млн. години.
Палеоантрополозите обръщат внимание на умелата изработка на тези оръдия.
Има основание да се счита, че доисторическите хора, които живеели в каменната ера в съвременна Кения преди работа внимателно са обмисляли каква оптимална фoрма да придадат на примитивните брадви и мотики.
Това предположение сочи към по-сложен начин на мислене на предполагаемият автор на въпросните оръдия на труда – Хомо еректус.
Неговите представители са имали среден ръст, изправена походка, архаична структура на черепа с дебели стени, ниска челна кост и скосена брадичка. Обемът на мозъка им е отстъпвал на този на неандерталците и на Хомо Сапиенс.
Космическите отломки в орбита са опасни за сателитите и за МКС
В публикуван в четвъртък (1. 09. 2011г.) доклад на експерти от Националната академия на науките на САЩ се съобщава, че в настоящето време на околоземна орбита има толкова много космически отломки, че ако не се заемем веднага с почистването им, след няколко години вече ще е късно.
Спътниците могат да бъдат повредени, дори разрушени, космическите кораби да претърпят сериозни разрушения вследствие на този “космически” боклук. Това би нанесло сериозни щети на редица страни, които се занимават с изследване на космоса. Освен това поради угрозата от евентуален сблъсък с отломки от стари, апарати вече е била променяна орбитата на Международната космическа станция – МКС, а няколко пъти се е появявала реална опасност от евакуация на екипажа.
Според Доналд Кеслер – бивш научен сътрудник на НАСА а в настоящето – член на Националната академия на науките – вече сме изгубили контрол над състоянието на космическите отломки и те в последните години са удвоили своето количество.Това вече представлява реална заплаха, а в бъдеще може да постави под въпрос космическите полети.
В околоземна орбита в настоящия момент се намират повече от половин милион части от вече използвани космически апарати с диаметър от 1 до 10 см.
По данни на Satellite Industry Association на опасност са изложени около 1 000 действащи военни, търговски и цивилни изкуствени спътници в орбита, които са част от индустрията, генерирала 168 млрд. долара приходи миналата година.
А доколко опасността е сериозна, а не измислена, ни дава основание и само като споменем случката от преди 2 години – тогава през 2009 г. на 789 км височина, неработещ руски сателит се сблъска с работещ комуникационен спътник – Иридиум (Iridium) .
Изстрелването на товарният космически кораб Прогрес временно се отлага поради възникналата катастрофа
Отложени са планираните стартове на космическия кораб „Прогрес“, информира Евронюз. „Роскосмос“ е установил причината за настъпилата авария при последния старт на „Прогрес“ – 24 август 2011 г., когато трябваше да достави товари и оборудване за Международната космическа станция – тя е следствие на нарушаване на функционирането на газогенератора на двигателната установка на третата степен на ракетата носител „Съюз“.
Планираните стартове са отложени до изясняване на ситуацията.
По тази причина се отлага завръщането на тримата руски космонавти на Земята най-малко със седмица.
Американските совалки вече не летят и Русия остава единствената страна с възможности да изпраща хора и оборудване до МКС.
Според НАСА аварията със „Съюз“ не застрашава МКС, но въпреки това от Русия не изключват пълна евакуация на космическата станция.
Загубата на редица скъпи сателити през последните няколко месеца и настоящата авария с „Прогрес“ дава основание да се говори за системни проблеми в руската космическа сфера.
През шестдесетте години съветската космическа програма е в челните редици на техническия прогрес и се радва на почти неограничени ресурси. Тогава се акцентира на количеството стартове, а не на тяхната сигурност. В началото на деветдесетте години финансирането рязко е намаляло, но от няколко години то постоянно расте.
Въпреки това заплатите в космическата индустрия продължават да бъдат изключително ниски. Най-добрите инженери могат лесно да си намерят добре платена работа.
Каквото и да се случва с руската космонавтика, не бързат да я „погребват“ нито от НАСА, нито от Европейската Космическа Агенция, която инвестира половин милиард евро в построяването на стартова площадка за корабите „Съюз“ във Френска Гвиана. Първият южноамерикански старт на една от най-нискоаварийните ракети е планиран за ноември.
Могат ли да се предсказват слънчевите изригвания? Учени от Станфордския университет отговарят утвърдително на този въпрос. От няколко години те се занимават с проучване на Слънцето и в частност на образуването на слънчевите петна.
“Ние научихме да откриваме слънчевите петна, преди те да се появят на повърхността на Слънцето” – споделя Статис Йонидис – “Това може да доведе до значителен напредък в прогнозиране на слънчевите изригвания”.
Видими за човешкото око като тъмни петна върху слънчевия диск, слънчевите петна са отправни точки на изригванията, които изглеждат като диадеми. Когато изригванията са много мощни, те се разкъсват и изхвърляното вещество може да удари Земята. Последствията от това са северните сияния, прекъсване на радиоизлъчванията и на електричеството, опасни са за изкуствените спътници в орбита на Земята, а така също и за астронавтите в космоса.
Изследването все още не е завършено, но учените смятат, че слънчевите петна се образуват не на повърхността а по-дълбоко, във вътрешността на Слънцето, чрез влиянието на вътрешното магнитно поле на звездата.
Йонидис и неговите колеги изследват Слънцето чрез изучаване на звуковите вълни. Точно както сеизмичните вълни, разпространяващи се през Земята разкриват строежа на планетата, акустичните вълни, разпространяващи се през Слънцето могат да разкрият, неговият строеж.
Звуковите вълни се движат по-бързо през слънчевите петна, отколкото през околната плазма. Ако звуковите вълни преминават през слънчево петно във вътрешността на Слънцето – те се придвижват с около 12 до 16 секунди по-бързо. Именно чрез измерване на тези разлики във времето могат да се открият зараждащите се слънчеви петна.
Учените могат да откриват слънчеви петна разположени около 60 000 км под повърхността на Слънцето. Това разстояние е достатъчно за да може да се получи двудневно предизвестие на кое място на повърхността ще се появят петната.
Екипът от учени досега е открил появата на пет петна. Те вярват, че техните изследвания ще помогнат да се прогнозира с успех появата на слънчевите петна и изригванията предизвикани от тях.
Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA
Земята може да бъде открита по измененията в спектралния анализ на нейната атмосфера, породени от изхвърлянето на парникови газове
Извънземните цивилизации могат да открият Земята по увеличеното количество на изхвърляните парникови газове в атмосферата, и да достигнат до извода за бързото развитие на нашата цивилизация. След това решение те имат няколко варианта на действие – единият от тях е да решат да ни унищожат, за да предотвратят евентуална наша експанзия в космоса. Това е една от версиите представени от учени от американски университет в щата Пенсилвания в списанието „Акта Астронотика“ ( Acta Astronautica ).
Но също така възможно е инопланетяните да се окажат мирни и дружелюбни и да ни помогнат в решаването на проблемите и развитието на технологиите, или пък да не им допадне и да ни се разсърдят как се отнасяме с планетата и разхищаваме ресурсите.
Според мнението на учените извънземните могат да засекат измененията на излъчването на земната атмосфера, породени от бързото увеличаване на парниковите газове и да достигнат до извода, че можем да започнем завоюването на други светове в търсенето на ресурси.
Както споделя Джейкъб Хак-Мисра: “Такъв сценарии е много малко вероятен. Ние не казваме, че събитията могат да се развият именно по този начин. Но все пак такава възможност съществува.”
Според него учените на Земята също така използват метода за анализа на излъчването в изучаването на други планети. Астрономите могат да засекат изменения в спектъра на излъчването на големи планети само до разстояние от около 200 светлинни години. Според мерките във вселената – това е много малко разстояние. Но винаги съществува вероятност да има напреднали цивилизации, които са с напреднали технологии и могат да “виждат” на далеч по-голямо разстояние.
Хората използват наноматериали от дълбока древност – от хиляди години, без да знаят, че се възползват от тази техника. Можем да открием технологията на наноматериалите при древните египтяни и римляни, при маите. Средновековните майстори в Европа са получавали материали от подредени наночастици, което им придавало необичайни качества.
Но преди да разкажа за използването на нанотехнологията в древността добре би било да добием представа откъде произлиза името, какво представлява.
Приставката „нано“ означава една милиардна от метъра. Нанотехнологиите включват създаването и използването на материали, устройства и технически системи, функционирането на които се определя от наличието на наноструктура с размери от един до сто нанометра (един нанометър = една милиардна част от метъра).
Приема се, че Ричард Файнман (Richard Phillips Feynman) е основоположник на нанотехнологиите
Началото на нанотехнологията е свързана с името на Нобеловския лауреат Ричард Файнман (Richard Phillips Feynman), който през 1959 г. изнася своята лекция на колегите си „Има достатъчно много място на дъното“ или „На дъното има твърде много място“ (There’s Plenty of Room at the Bottom), станала по-късно класическа и често цитирана. В нея той описва първите си идеи, които лежат в основата на нанотехнологиите.
“Аз бих описал област, в която много малко е направено – казва Ричард Файнман – но която има големи перспективи и техническо приложение. Аз искам да поговоря за проблема и манипулацията на частиците с необичайно малки размери. Не мога точно да знам какво ще произлезе от това, но нямам никакво съмнение, че ако намерим способ да контролираме тези частици, ще получим достъп до широк спектър от свойства, които тези материали ще ни предоставят и бихме могли да правим невероятни неща с тях”.
И така, както вече споменахме в началото на статията – можем да открием следи от нанотехнология още при маите и египтяните. Те са я използвали в създаването на своите цветове.
Така например знаменития син цвят на маите, който съхранява своята яркост и до наши дни е получен като са смесвали вещества от органичен ( дървото индиго ) и неорганичен ( глина ) произход. По правило органическите вещества се разрушават лесно, но в този случай, когато се свържат с неорганичен материал, получената наноструктура им обезпечава добра защита.
При смесването частиците индиго се “вграждат” в наноструктурираните частици на филосиликатите, което обезпечава великолепният, стабилен син пигмент от керамичните изделия. Испанските учени са установили, че при смесването на глина палигорскита (paligorskita) с боята индиго, се образуват неголеми образования наноструктуриран железен оксид. Те са открити във всички проби на боята в размер на 0.5 процента. Според хипотезите именно този факт дава стабилност на боята, и за това независимо от елементарните технологии от преди 1300 години все още са запазени великолепните сини цветове в техните произведения.
Но много по-рано от маите “наноцветове” са използвали египтяните. Група изследователи под ръководството на Филип Валтер от Центъра за изследване и реставрации на френските музеи е доказала, че египтяните са използвали подобни методи за направата на бои за оцветяване на косите си в черен цвят. В началото са правили паста от вар, оловен оксид и малки количества вода. В процеса на смесването се получават наночастици Галенит (оловен слуфид) с размери до 5 нанометра. Естественият черен цвят на косата обезпечава пигмента меланин, който е включен в състава на кератина в косата. Приготвената паста реагира със сярата, която влиза в състава на кератина, и обезпечава равномерно и устойчиво окрасяване. И при това този процес засяга само косата, но съединенията на оловото не проникват в кожата на главата.
Чашата на Ликург мени своите цветове в зависимост от източника на светлина. В средата се вижда размера на наночастицата злато, която е използвана
В древността са се изготвяли и твърди наноматериали – примерно известната купа на Ликург, която е направена в Рим около 4 в. пр. н. е. Обикновено тя е непрозрачна и зелена на цвят, но когато в нея се сложи източник на светлина – чашата става прозрачна и червена на цвят. След изследвания се оказва, че този ефект се постига с помоща на частици злато и сребро с размери 50 до 100 нанометра.
Не може да пропуснем прочутите мечове и саби от дамаската стомана. Европейците се сблъскват с тях много рано – още при похода на Александър Македонски в Индия. Те са притежавали необичайни механични свойства – твърдост и гъвкавост, и били изключително остри. Анализ на Дрезненския университет показва, че в състава влизат и въглеродни нанотръбички. Когато при анализа на пробите учените използват солна киселина, установяват наличието на въглеродни нанотръбички. Те се получават при нагряването до 800 градуса по Целзии на въглеводорода в микропорите и като катализатори може да се използват ванадий, хром, манган, кобалт, никел и някои редки метали, съдържащи се в рудата. При производството на дамаската стомана температурата е била по-ниска от нужните 800 градуса. Но по време на цикличната топлинна и механична обработка на метала ( коването ) се получават въглеродни нанотръбички, които се превръщат в нановлъкна и частици цементит (Fe3C).
Цементит е химично съединение на въглерода с желязото и има ромбоидна кристална структура. Той е твърд и чуплив. В чистата си форма се определя като керамичен, използва се предимно в металургията.
Майсторите от средновековието са използвали златни наночастици в създаването на витражите и по този начин са успявали да почистват въздуха в помещенията
Още един интересен пример за използването на нанотехнологии в древността е създаването на витражи на катедралите в средновековна Европа. Техните ярки цветове впечатяват и до ден днешен. Оттенъците се получавали чрез нагряване и охлаждане на стъклото. Това, което не са знаели древните майстори е, че по този начин се променя размера на кристалите на атомно ниво – и вследствие на това и техните цветове. Изследванията са показали, че в стъклото има цветни добавки на наночастици злато и други метали. Чжу Хуай Юн от Технологичния университет на Куинсленд (Австралия), е изказал предположение, че витражите са не само произведение на изкуството, но и се явяват фотокаталитически очистители на въздуха, които премахват органическите замърсители. За катализатор служат същите тези наночастици злато. Учените са доказали, че малките наночастици злато под въздействието на слънчевата светлина преминават във възбудено състояние и могат да унищожат органическото замърсяване. Те и до днес съхраняват своята способност да почистват въздуха.
Когато златото се използва във вид на наночастици то става много активно на слънчевата светлина. Електромагнитните колебания на слънчевите личи резонират с колебанията на електроните на златните наночастици. В резултат общото магнитно поле на повърхността на златните наночастици се увеличава стотици пъти и разрушава междумолекулярните връзки на замърсителите, които се съдържат във въздуха.
В настоящия момент подобна технология се използва за създаването на ефективни очистители на въздуха. За тяхната работа е достатъчна слънчева светлина, която нагрява наночастиците злато, за разлика от обичайните очистители, в които се използват титаниев оксид, сребро, и изискват използването на много повече енергия за нагряването и работата им.
Секретите на тези и други производства на материали се предавали от поколение на поколение. И едва след развитието на науката за нанотехнологиите учените са успели да обяснят използването на наноматериали.
Но тогава не е имало инструменти за да се наблюдават, създават и управляват веществата на атомно равнище. Едва в началото на осемдесетте години с изобретяването на електронен сканиращ тунелен микроскоп е станало възможно не само да се видят отделните атоми, но и да ги движдат, манипулират. Сегашната техника е напреднала в своето развитие и с нейна помощ е станало възможно да бъдат проучени и обяснени технологиите от древността.
Проучване на Juno (Джуно), на Юпитер ще ни помогне да разберем историята на нашата собствена слънчева система и ще ни предостави нов поглед върху това как планетните системи се формират и развиват в нашата галактика и извън нея.
Преди няколко дни – в петък, на 5 август, от космодрума в Кейп Канаверал сондата Juno (Джуно) стартира своята мисия към Юпитер. Сондата Juno (Джуно) ще достигне своята крайна точка – Юпитер след 5 години, през 2016 г.
Juno ще помогне за изучаване на Юпитер най-голямата планета в Слънчевата система. Учените се надяват с нейна помощ да успеят да разберат произхода и еволюцията на планетата. Като представител на газови гиганти, Юпитер може да помогне да се разбере произхода на нашата Слънчева система, а така също и да се научи повече относно откриването на планетни системи на другите звезди.
Апаратът ще бъде разположен на полярна орбита около планетата и се планира да направи за една година 33 обиколки на газовия гигант. Той ще бъде обезпечаван с енергия с помоща на монтираните на него гигантски слънчеви панели. Мисията му е да изучава състава и наличието на вода в неговата атмосфера, а така също и ще бъде проверена хипотезата за наличие на твърдо ядро в недрата и. Ще бъде направена карта на магнитните и гравитационни полета с помощта на които ще бъде разкрита структурата на планетата.
Планира се и да бъде разгледана и проучена магнитосферата на газовия гигант близо до полюсите на планетата, особено полярното сияние на северния и южния полюс на Юпитер – това ще предостави възможност да се проследи как огромно магнитно поле на планетата влияе на нейната атмосфера.
Със своите четири големи естествени спътника и много по-малките луни, Юпитер формира своя собствена миниатюрна слънчева система. Ако в началото на формирането на Слънчевата система Юпитер не беше спрял своето развитие а беше станал около 80 пъти по-масивен щеше да се превърне в звезда.
Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA
Това е снимка на троянския астероид на Земята - 2010 TK7. Неговата орбита е в зелено, а самият той е в сиво. Вижте след обяснителния текст на статията и видео анимацията
Тази видео анимация показва орбитата на троянски астероид 2010 TK7. 2010 TK7 е първият открит троянски спътник на Земята. Това откритие е станало възможно след изстрелването на космическият телескоп на НАСА – WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer).
Троянските астероиди са астероиди, които споделят една орбита с дадена планета и заедно с нея обикалят около Слънцето, като се намират пред или зад планетата. Тези астероиди се намират в така наречената точка на Лагранж – това е мястото, където се уравновесява гравитацията между планетата и Слънцето и в тази точка силата на привличането между двете тела е едно и също.
На анимацията може да видите орбитата на 2010 TK7 (в зелен цвят) и неговото разположение спрямо Земята (в сини точки) около Слънцето.
Цифрите в горния ляв ъгъл показват промените на орбитата с течение на времето. Орбитата на астероида е изчислена напред във времето като за следващите 100 г. той ще се приближи до Земята на не повече от 24 милиона километра и обикаля около тази стабилна точка за 395г.
Обикновено троянските астероиди не се намират толкова далеч от точките на Лагранж – като примерно тези на Юпитер. Но астероидът 2010 TK7 има екстремна орбита, която както може да се види от анимацията – тя е далеч над и под равнината на Земята. И поради тази причина 2010 TK7 е много трудно забележим от Земята – защото се появява близо до Слънцето от нашата гледна точка.
