Върху една стара круша паднал гръм и запалил синора. Пламнали лозините, къпините и трънаците. Разбягали се зайците, които се криели в трънаците, отлетели птичките от гнездата си, в пламъците останала само една отровна змия – пепелянка. Тя се гърчела в огъня и жаловито съскала. Наблизо минал един овчар. Змията, като го видяла, почнала да писка:

– Моля ти се, овчарко, направи ми една добрина: спаси ме от пламъците на огъня!

– Защо да не помогна на тази змия? – си рекъл овчарят. – И тя носи душа.

И като мушнал дългата си тояга в огъня, викнал на змията:

– Мини по този мост!

Змията бързо се усукала около овчарската тояга и се измъкнала от пламъците, но щом наближила ръката на овчаря, наместо да тупне на земятя, тя запълзяла нагоре по ръкава му и се увила около шията му.

– Ах! – извикал уплашен овчарят. – Тъй ли се отплащаш за доброто, което ти сторих? Право казват хората: на зла круша – зъл прът.

Но змията допряла главата си до ухото му и рекла:

– Аз съм тежко обгорена и не мога да пълзя. Отнеси ме в планинската пещера, където живее моят баща – старият синорник. Той е господар на всичките змии в тая земя. Като му разкажа какво добро си ми направил – ще те награди богато. Хайде!

– Ами кой ще пази стадото ми? – попитал овчарят.

– Не бой се за стадото. Там, където има огън, вълци не смеят да наближат. Докато гори синорът – вълци няма да дойдат.

Тръгнал овчарят към планинската пещера. Помъкнал змията. Когато наближил усойната пещера, змията му рекла:

– Моят баща има много злато и скъпоценни камъни. Той ще иска да ти напълни торбичката с имане, но ти му кажи, че не ламтиш за съкровища, а искаш само едно: да разбереш езика на птиците и животните. Послушай ме, няма да сбъркаш.

Стигнали пещерата. Нейният вход бил затворен с вратник, изплетен от змии. Пепелянката захванала да съска и змиите, щом я видели, почнали бързо да се разплитат. Сторили й път.

Старият синорник, с коронка на главата, като видял дъщеря си, пролял сълзи от умиление.

– Къде се губиш дъще? – попитал той.

Пепелянката му разказала всичко за гърма, за пламналия синор и за милостивия овчар.

Синорникът се обърнал към овчаря:

– Ти си избавител на моята дъщеря. Казвай, каква награда искаш – злато, сребро или скъпоценни камъни?

– Аз искам – отговорил овчарят – само едно нещо: научи ме как да разбирам езика на птичките и на животните. Друго не ми трябва.

– Не бива да искаш такова нещо – поклатил глава загрижено синорникът, – защото ако кажеш някому какво си приказват птиците или животните, мигом ще умреш. Откажи се!

– Не се отказвам. Дай ми тая награда или прощавай. Ще си отида и без награда!

– Тъй не бива!Не мога аз да изпроводя без награда спасителя на дъщеря си – извикал синорникът. – Отвори си устата!

Овчарят си отворил устата. Старият синорник навирил нагоре главата си и духнал три пъти в отворената овчарска уста.

– Сега – рекъл той – ти ще разбираш езика на всяка птица, на всяко животно и на всяка буболечка. Но внимавай добре и пази тайната!

Овчарят се простил с главатаря на змиите, поклонил се на неговата дъщеря, пепелянката, и излязъл от пещерата. Змиите, които пазели пещерата, мигом се заплели, направили жив вратник и затворили входа. Като вървял през гората, овчарят напрягал слух, чувал гласовете на на птиците и разбирал всичко, което си приказвали помежду си. Радостта му била голяма, защото проумявал и думите на песните им. Когато стигнал до нивата, където оставил стадото си – синорът бил вече изгорял.

Седнал овчарят под едно дърво и се поизлегнал върху дънера му – да се отмори. В туй време долетели два черни гарвана. Те кацнали върху по-горния клон и си заговорили на своя гарвански език.

– Виждаш ли тоя овчар? – изгракал по-старият гарван. – Той пасе чужди овце и се храни с просеник. Лежи си сиромахът под дървото и не знае, че на два разкрача от него има цяла делва с жълтици.

– Що щат тия пари там? – попитал вторият.

– Преди сто години трима души разбойници превариха един търговец, утрепаха го, взеха му парите и ги заровиха под голямата круша. Аз тогава бях малко гарванче като тебе. Стоях пак на този клон и гледах. Заровиха жълтиците тримата разбойници, заминаха пак по обир и вече не се върнаха. Трябва да са ги утрепали някъде.

Като чул тия думи, овчарят скочил, затекъл се към дома си и подир малко се върнал с един търнокоп. Започнал да копае, изкопал делвата, напълнил си торбичката с жълтици и слязъл в село. Купил си цяло стадо овце, издигнал си нова къща, задомил се и казал сбогом на сиромашията.

Един ден някогашният овчар си спомнил за своите другари, които пасат стада в планините и се хранят само с просеник.

– Жено – рекъл той, – замеси една бяла погача, разточи вита баница и заколи по-хубавата кокошка. Довечера ще имаме гости.

– Кого смяташ да поканиш на вечеря?

– В планината имам трима добри приятели – овчари. Сиромаси хора. Цяла година ходят подир овцете на своите чорбаджии и за труда си получават само сух просеник. Нека похапнат хубаво на моята трапеза. И те са хора.

Запретнала се домакинята и приготвила вечерята, а той отишъл в планината и поканил старите си другари.

– Идете, бретя, у дома. Жена ми е приготвила добра вечеря. Нахранете се хубаво и идете да се видите с домашните си. За нищо не берете грижа.

– А кой ще пази стадата ни тази нощ? – попитали овчарите.

– Аз ще ги пазя.

Овчарите слезли към селото, а пазачът прибрал стадата и легнал в кошарата. Кучетата дремели между овцете. По едно време от гората се навървили пет- шест големи вълка. Наближили оградата на кошарата и започнали да си говорят помежду си:

– Хайде да грабнем по едно агне! – предложил по-гладният.

– Да грабнем, но между овцете лежат злите овчарски кучета. Много са опасни, по-добре да не ги закачаме! – обадил се друг вълк.

– Елате братя вълци – дигнало се едно от младите овчарски кучета, – изберете си по-охранените агнета. Ний ще мълчим, ако ни обещаете, че в гората ще изядем агнетата заедно. И ние искаме да си похапнем агнешко месо.

Между кучетата се намирал един стар пес само с два зъба в устата.

– Дума да не става! – скочил песът и козината му настръхнала. – Додето стоят тия два зъба в устата ми, не ще позволя косъм да падне от вълната на агнетата.

И почнал да лае толкова силно, че вълците се уплашили, подвили опашки и побягнали пак в гората.

На другия ден, когато се завърнали овчарите от село, оня, дето им вардел стадата, поръчал да вържат по един камък върху шиите на младите кучета и да ги издавят в дълбокия вир. Да оставят живо само старото куче с двата зъба. Овчарите го попитали каква вина имат кучетата, но той отсякъл с ръка:

– Не ме питайте, то си е моя тайна. Повярвайте ми, че го правя за добро – и се прибрал в село.

Овчарите изпълнили поръчката му. Останали само с едно старо, но вярно куче.

Прибрал се стопанинът в къщи и рекъл на жена си:

– Искаш ли да се поразходим до лозето?

– Искам – отвърнала жената.

Оседлал той жребеца и кобилата си, помогнал на жена си да се качи на кобилата, а той яхнал жребеца. Потеглили към лозето. По пътя кобилата изостанала надире. Конят се обърнал и почнал да я хока:

– Бързай, мари, защо изоставаш? Както се влачиш, до довечера няма да стигнем лозето.

– На тебе ти е лесно, но питаш ли мене? – изпъшкала кобилата.

– Защо?

– Защото ти носиш само един човек, а пък аз нося трима: господарката, нейното неродено бебе и моето неродено конче.

Като чул тия думи, стопанинът почнал високо да се смее.

– Защо се смееш? – попитала го жена му.

– Не мога да ти кажа – отвърнал той.

– Моля ти се, кажи ми.

– Не бива.

– Защо не бива?

– Защото ако ти кажа – ще стане нещо лошо.

– Да става каквото ще!Аз искам да ми кажеш, защото съм ти жена и трябва да зная всичките ти тайни. Ако не ми кажеш, ще се хвърля в дълбокия вир, дето овчарите тая сутрин издавиха кучетата.

Нямало що да прави бедният човек и склонил да й каже тайната вечерта, като се върнат в къщи. Разходили се до лозето, набрали една кошница грозде и обърнали конете назад. Върнали се в къщи. Жената пак го подхванала:

– Казвай сега защо се засмя, когато отивахме към лозето!

– Почакай малко да изкопая един трап! – отвърнал мъжът, изкопал една яма, човешки бой дълбока, и легнал в нея.

Тъкмо в туй време от кошарата пристигнало старото куче с двата зъба. Като разбрало какво ще става, то легнало до трапа и почнало жално да вие. Жената влязла в къщи, отчупила половин хляб и го хвърлила към кучето, за да млъкне. Кучето продължило да вие, без да помирише хляба. Тогава петелът дотърчал от бунището, заловил се да кълве хляба и закъткал кокошките. След като изкълвал хляба, той подскокнал на плета, плеснал с криле и почнал да кукурига.

– Какво ти е толкова додражало? Не виждаш ли, че нашия стопанин лежи в трапа и се гласи да умре? – укорило го старото куче.

– Нека умре, щом като не може да се разбере с жена си. Аз имам четиридесет жени – ярки и квачки, и мога да кажа, че всичките ме слушат. Когато намеря някъде зърна за кълване, викам ги и те да кълват, затуй ме уважават. А пък нашият стопанин не може да се разбере с една жена. Защо не й каже, че ще умре ако издаде тайната?

Като чул думите на петела, стопанинът скочил, измъкнал се от ямата и рекъл на жена си:

– Слушай, жено, щом ти кажа тайната, която зная – свършено е с мене.

– Какъв е този трап? – попитала жената.

– Този трап ще бъде моят гроб.

– Ах, мъжо, мъжо, какво щяхме да направим! Мълчи, мъжо, мълчи! Не искам да ти зная тайната, само бъди жив и здрав! – викнала жената и го накарала по-скоро да зарине ямата.