Един воденичар имал троица синове, воденица, магаре и котарак. Синовете мелели, магарето донасяло жито и отнасяло брашно, а котаракът ловял мишки.

Умрял воденичарят и синовете си поделили наследството. Големият взел воденицата, на средния се паднало магарето, а малкият прибрал котарака – нищо друго не било останало.

Натъжил се той и рекъл:

– На мене се падна най-лошият дял. Големият брат ще мели, другият ще носи брашно с магарето, а какво да правя аз с котарака? Мога да си ушия чифт ръкавици от кожухчето му и толкова.

– Слушай – обадил се котаракът, като разбрал всичко, каквото издумал малкият брат, – не ти трябва да ме убиваш, само за да си ушиеш от кожуха ми чифт лоши ръкавици. По-добре ми поръчай едни чизми, та да мога да изляза и да се покажа пред хората, и аз скоро ще ти помогна.

Почудил се воденичарският син на онова, което му рекъл котаракът, но тъй като точно тогава край къщата минал обущарят, той го повикал и му поръчал да вземе мярка за чизми на котарака.

Когато обущарят направил чизмите, котаракът ги обул. Сетне взел една торба и сипал на дъното й жито, а отгоре й нанизал връв, та да може да я завързва. Метнал торбата на гръб и на два крака като човек излязъл през вратата.

По онова време страната управлявал един цар, който много обичал да яде яребици. Лошото било, че трудно се намирали. Цялата гора била пълна с яребици, но те толкова се плашели, че нито един ловец не можел да ги стигне. Котаракът знаел това и решил да пипа по-умно.

Като навлязъл в гората, отворил торбата, поразпръснал житото вътре, а връвта размотал по тревата чак до една драка. Самият той се скрил зад драката и почнал да дебне. Доприпкали скоро яребиците, намерили житото и една подир друга се наврели в торбата. Когато станали повече, котаракът затегнал връвта, после отърчал и им откъснал главите.

Метнал торбата на гръб и се запътил право към царския дворец. Но стражата го спряла:

– Стой! Къде отиваш?

– При царя – отговорил кратко и ясно котаракът.

– Да не си полудял? Каква работа може да има котарак при нашия цар?

– Пусни го – обадил се друг, – царят често се отегчава. Котаракът ще помърка, ще попреде и може да го поразвесели.

Изправил се котаракът пред царя, сторил дълбок поклон и рекъл:

– Моят господар графът – и назовал някакво дълго засукано име – ти праща, царю, сърдечните си поздрави и дълбоки почитания, а заедно с тях и тези яребици, които преди малко хвана с примки.

Удивил се царят на хубавите тлъсти яребици, не знаел къде да се дене от радост и заповядал да турят в торбата на котарака толкова злато, колкото можел да носи.

– Занеси това злато на господаря си и му предай благодарността ми за неговия подарък.

А бедният воденичарски син седял у дома до прозореца с глава, оборена върху дланите си, и мислел, че дал последните си пари за чизми на котарака, а какво ли щял да му донесе той в замяна? Но ето, че котаракът влязъл, свалил торбата от гърба си, развързал я и изсипал златото пред младия воденичарски син.

– Ето ти малко нещо за чизмите! Освен това царят те поздравява и ти благодари.

Зарадвал се момъкът на богатството, но още не разбирал какво било станало. Котаракът почнал да изува чизмите си и му обадил всичко. После добавил:

– Наистина ти сега имаш достатъчно пари, но няма да останеш само с тях. Утре пак ще обуя чизмите и ти ще станеш още по-богат. Рекох също на царя, че си граф.

Обул котаракът на другия ден пак чизмите, отишъл повторно на лов и занесъл много яребици на царя. Продължил да му носи яребици всеки ден и всеки ден се връщал у дома със злато; царят пък толкова го обикнал, че му разрешил да влиза и излиза, когато иска, и да шари на воля из двореца.

Веднъж котаракът седял край огнището в царската кухня и се греел. След малко влязъл кочияшът и почнал да проклина:

– Да го вземат мътните и царя, и царкинята! Исках да се отбия в кръчмата, да пийна и да поиграя карти, а те решили да се разходят до езерото.

Щом чул това, котаракът отърчал ду дома и рекъл на господаря си:

– Ако искаш да станеш граф и да забогатееш, ела с мене на езерото и влез да се окъпеш!

Момъкът не знаел какво да рече, но послушал котарака, отишъл с него на езерото, съблякъл се гол-голеничък и скочил във водата. Котаракът пък взел дрехите му, отнесъл ги надалеко и ги скрил.

Едва свършил тая работа, ето, че по пътя се задала царската каляска. Котаракът веднага започнал жално-жално да нарежда:

– Ох, всемилостиви царю! Господарят ми влезе да се окъпе в езерото, а през това време дошъл крадец и му задигнал дрехите от брега. И сега господин графът стои във водата и не може да излезе, а пък ако стои по-дълго време, ще се простуди и може да умре.

Като чул това, царят заповядал да спрат и накарал едного от придворните да препусне на коня си и да донесе от царските дрехи.

Облякъл господин графът разкошни дрехи, а тъй като царят бил много разположен към него заради яребиците, които получавал уж от него, поканил го да се качи в каляската. Царкинята не се разсърдила, понеже графът бил млад и хубав и много й харесал.

Котаракът пък отърчал напред и стигнал до една голяма ливада, дето стотина души косели тревата.

– Чия е тази ливада, хора? – попитал котаракът.

– На Великия чародей.

– Слушайте, скоро оттук ще мине царят с каляска. Ако ви попита чия е ливадата, отговаряйте: „На графа“. Ако не отговорите така, всички ще бъдете избити после.

Отърчал котаракът пак напред и стигнал до една нива, която била толкова голяма, че краят й не се виждал. Имало там повече от двеста души, които жънели житото.

– Чие е това жито, хора?

– На Великия чародей.

– Слушайте, скоро оттук ще мине царят с каляска. Ако ви попита чие е житото, отговорете: „На графа“. Ако не отговорите така, всички ще бъдете избити после.

Накрая котаракът стигнал до една разкошна гора, дето имало повече от триста души, които сечели големи дъбове и приготвяли трупи.

– Чия е тази гора, хора?

– На Великия чародей.

– Слушайте, скоро оттук ще мине царят с каляска. Ако ви попита чия е гората, отговорете: „На графа“. Ако не отговорите така, всички ще бъдете избити после.

Продължил котаракът пътя си. Хората се обръщали и гледали подире му; а тъй като имал много чудноват вид и ходел като човек с чизми, изпитвали страх от него. Стигнал скоро до замъка на Великия чародей, влязъл и се изправил сърцато пред него. Чародеят го погледнал презрително и го попитал какво желае.

Поклонил се котаракът и рекъл:

– Чух, че си можел, ако пожелаеш, да се превърнеш във всякакво животно. Ако става въпрос за куче, лисица и дори вълк, вярвам; но да се превърнеш в слон ми се струва невъзможно и затова дойдох да видя с очите си.

Чародеят рекъл горделиво:

– Дребна работа е това за мене.

И мигом се превърнал в слон.

– Браво! Ами можеш ли да се превърнеш и в лъв?

– И то не е нищо за мене – рекъл чародеят и тутакси се изправил като лъв пред котарака.

Котаракът се престорил на изплашен и викнал:

– Това е невероятно и нечувано! Такова нещо не би ми минало през ума дори насън. Но много по-невероятно от всичко друго би било, ако можеше да се превърнеш в някакво мъничко животинче, да речем, в мишка. Ти несъмнено си по-способен от много други чародеи по света, но тази работа май ще бъде трудна и за тебе.

Чародеят много се зарадвал на тия ласкателства и затова любезно рекъл:

– Мога, мило котенце, мога и това.

И заприпкал като мишка из стаята. Котаракът бил нащрек, уловил с един скок мишката и я изял.

Царят пък продължил разходката си с графа и царкинята и стигнали до голямата ливада.

– Чия е тази ливада? – попитал царят.

– На господин графа – отвърнали всички вкупом, както им заповядал котаракът.

– Хубава земя имате, господин графе – рекъл царят.

Стигнали после до голямата нива.

– Чие е това жито, хора?

– На господин графа.

– Каква голяма и хубава земя имате, господин графе!

После стигнали до гората.

– Чии са тези трупи, хора?

– На господин графа.

Удивил се още повече царят и рекъл:

– Вие сигурно сте много богат човек, господин графе! Не ми се вярва аз да имам такава разкошна гора.

Стигнали накрая до замъка, а котаракът вече стоял на най-горната площадка на стълбата. Щом каляската спряла долу, той се завтекъл, отворил вратата и рекъл:

– Царю, ти навестяваш днес замъка на моя господар, графа, когото тази чест ще ощастливи за цял живот.

Слязъл царят от каляската и останал възхитен от прекрасната сграда, която била по-голяма и по-хубава от неговия дворец. А графът завел царкинята горе в една зала, която цяла сияела в злато и драгоценни камъни.

Когато царят умрял, царицата и графа се оженили и мелничарският син станал цар, а котаракът в чизми министър – председател.