Били смутни времена. Един младеж бил мобилизиран. Войната е лошо нещо, но хората търсели и нещо хубаво за да превъзмогват тежестта й. Имало обичай когато идеш в друга страна да носиш дар на най-близките си. И момчето попитало баща си какво да му донесе.

-Щом ме питаш ще ти кажа сине. Искам като се нахраниш, да ми събираш трохите в една торбичка. И един ден като се върнеш да ми я донесеш. Такъв дар искам да ми донесеш.

-Тате, как може…трохите…

-Сине, попита ме – казах ти. Ако не искаш – недей.

-Добре тате, ще ти донеса каквото искаш. – Съгласил се синът без да разбира баща си.

Отишъл синът на войната и не забравял за желанието на баща си. Всеки път когато се хранел, събирал трохите в една торбичка. Другарите му се присмивали, било му криво, но не можел да не уважи желанието на баща си.

Един ден битката била много жестока. Притиснали ги в блокада. Свършила храната. Някой от войниците се сетил за торбичката на момчето и му казал да я даде, за да уталожат малко глада си.

-Тя е за баща ми! – ревностно пазел торбичката синът, но под натиска на другарите си, безнадеждността и гладът, накрая а отворил и макар малко, лъжели глада си от време на време.

Блокадата свършила, свършила и войната. Завърнал се синът с празни ръце при баща си. С наведена глава му споделил какво е станало.

Просълзил се стареца:

-Сине, за това ми беше този дар, за да послужи в нужда.

Така странния дар от няколко шепи ненужни трохи, се оказали спасителен залък в труден момент.

Тази история може да е измислена или истинска. Аз я чух преди много години от моя учител.

Й. Богомилова