Eдин дървар, като минавал край някакъв бодлив и трънлив храст, чул шумолене. Надникнал в клонака, и що да види – едно малко, рунтаво мече се заплело в трънете, напряга сили, скимти, ръмжи, но не може да се измъкне. Дърварят посегнал, раздвоил тръните, откачил уплашеното мече, помилвал го по главата и го пуснал да си ходи. А мечката била наблизо върху съседната канара. Тя видяла всичко, сринала се от канарата – и право при дърваря. Като я видял, оня си глътнал езика от страх, но мецана дигнала нагоре предната си лапа, успокоила го и проговорила с човешки глас:

– Не се бой, нищо лошо няма да ти сторя. Аз видях как помогна на мечето ми, разбрах те, че си добър човек, и реших да се побратимя с тебе. Искаш ли?

– Как да не искам – отвърнал дърварят, – кой бяга от такава посестрима като тебе!

Тогава мечката се изправила на задните си крака, разтворила предните си лапи и братски прегърнала дърваря. Според обичая дърварят трябвало да я целуне по муцуната, ала щом си доближил устата, лъхнала го тежка миризма и той се стъписал.

– Какво? Защо се дърпаш? – учудено го попитала мечката.

– Много на лошаво ти миришат устата, на мечовина – отвърнал дърварят.

Мечката се докачила от тези думи, отпускала се на земята, помълчала малко и викнала:

– Удари ме, побратиме, по врата с острието на секирата си!

Дърварят се слисал:

– Що думаш – рекъл, – де се е чуло и видяло побратим да дига секира срещу посестримата си?

– Удряй! – грозно изръмжала мечката. – Или ще те одрънкам!

Дърварят нямало що да прави. Дигнал секирата и ударил мечката. Рукнала кръв от раната. Мечката, без да погледне човека в очите, се обърнала назад и се мушнала в гъсталака. Изчезнала.

Минали години. Дърварят много пъти ходил из гората, но никъде не срещнал посестримата си. Веднъж, като се въртял под дърветата, изведнъж отнякъде изскочила мечката. Познали се двамата, поздравили се и заприказвали. От дума на дума стигнали до удара със секирата.

– Разгеле, побратиме – рекла мечката, – я виж какво е останало от раната, дето ми я нанесе.

Дърварят поразровил козината на врата й, но не намерил дори белег.

– Нищо не е останало! – рекъл той.

– Видиш ли, побратиме, раната отколе заздравя и я забравих, но лошата дума, дето ми я каза тогава, няма да я забравя, докле съм жива.

И като поклатила тъжно глава, мечката си тръгнала.