Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка – Станка, и дъщеря – Пена.

Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.

Веднъж – като седели край огнището и си предели – момата попитала майка си:

– Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?

– То се знае, че ще си добиеш – отвърнала майката.

– Ами ако е момче, как ще го наречем?

– То се знае – Петко.

– Ами къде ще го сложим да спи?

– Къде – в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.

– Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.

– Като се утрепе, ще умре рекла майката.

– Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!

– Хайде, дъще! – съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!

– Станке, Пено, кого оплаквате?

Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:

– Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…

И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата – орех, а под ореха трима души сьбират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.

– Добър ви ден, братя! – поздравил ги дядо Петко. – Що правите с вилите?

– Орехи събираме, не виждаш ли?

Дядо Петко си помислил: „Тия не са по-умни от мойте жени.“

– Не може тъй, орехи с вили не се дигат.

– Ами как?

– Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!

Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:

– Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум!

И му напълнили торбичката с орехи.

Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубдва зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели – мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.

– Хей, приятели, какво правите тук? – попитал ги учуден дядо Петко.

– Дигаме магарето.

– Защо го дигате?

– За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.

– Я ми донесете една коса! – рекъл дядо Петко. -Аз ще ви покажа какво трябва да направите.

Донесли му коса. Старецът протегнал ръце към зида, окосил тревата и я хвърлил на магарето.

– Магарето се навело и почнало да лапа.

– Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! – рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.

Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.

– Тука има сватба – рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял невестата и младоженеца – стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.

Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях – най-старият и най-хитрият – предложил:

– Хайде да и отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.

– Не бива да и сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата и да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли – без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? – обадил се дълбокоумно друг от сватовете.

– Тогава да донеса секирата? – викнала една посръбнала жена.

– Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата – разбутал навалицата един зидар.

Тогава се намесил дядо Петко:

– Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!

Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.

Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-на-татък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу, под балкона, майката държала нови гащи и викала:

– Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите!

А момчето се дърпало назад – не ще.

– Какво има? – попитал дядо Петко.

– Уших – почнала да разказва майката – нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря, затуй му викам да скочи от чардака в гащите.

– Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето – поучил я дядо Петко, – ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия – в десния. Тъй се обуват гащи!

Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.

Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкто им държат сили.

– Абе вие що правите? – попитал ги дядо Петко учуден.

– Теглим дървото.

– Защо?

– Удължавамего, защото е късо.

ДядоПетко поклатил глава.

– Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.

– Ами как?

– Вземете още едно дърво и го наставете.

Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.

Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очи те,

Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия – цяла връв с жълтици.

– Коя си ти? – попитал дядо Петко.

– Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.

– Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?

– Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!

– Добре – съгласил се дядо Петко, – ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове?

– Ей там! – поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.

– Ясно – рекъл дядо Петко, макар че не разбрал, и подкарал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.