Галената дъщеря
В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато и омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше и косата и я хранеше като бебе: слагаше и ядене в устата с една лъжица. Сетне и постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря седеше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато и ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
– Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък и станете горещо, девойката изговаряше лениво втората дума:
– Отмък!
И старците я дърпаха назад.
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреж-даваше:
– Ще ви го дадем, защо не, но тряба да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.:
– Не е за нас! – клатеха глава годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момьк с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от никата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
– Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося.
Дайте ми я.
– Вземи я – рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, сьблякоха и напрашените дрехи, облякоха и булчината премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
– Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
– Отмък! – изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен бятър. Невестата поседя, поседя и зъбите и почнаха да тракат от студ.
– Примък – извика тя веднъж. – Примък! – рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
– Слушай, постелко – рече той, – аз отивам да ора, а ти наготви обяд, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:
– Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше.
– Мисли му, ако не сготвиш! – закани се невестата и се примъкна към огъня. Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
– Ти, постелко – викна той, – защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! – обърна се той с укор към жена си.
– Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша – почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграби постелката, метна я на гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
– Олеле, мъжо – развика се невестата, – ти биеш постелката, а пък мене боли?
– Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша – каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа и, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
– Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа – рече мъжът, като свършиха яденето.
– Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
– Ами кой наготви яденето?
– Аз.
– Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш вкъщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият оврач, като видя, че къщата е разтребена и пременена, рече на жена си:
– Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.
– Да не съм луда да я пусна – отвърна невестата. – Ако влезе вкъщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Овчарът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развива отдалеч:
– Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
– Ах, майко, да знаеш какво се случи – почна да разказва невестата. – Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си.
Майката кипна.
– Аха – рече тя, – значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.
– Къде ще идем? – попита дъщерята.
– У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.
Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орача – връща се от нивата.
– Къде я водиш? – изправи се той срещу старата жена.
– Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.
– Връщайте се по-скоро вкъщи, докато не съм дигнал тоягата – извика орачът и накара двете жени да се покърнат назад. Влязоха вкъщи.
– Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! – обърна се младият мъкж към жена си. – Сипи яденето в дбе паници и дай погачата!
Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:
– Яж!
– А на мене?- попита майката.
– На тебе ли? – обърна се към нея зетят. – За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.
И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:
– Яж!
Майката позеленя от обида, скочи, захвърли торбата и извика:
– Няма да ви стъпя вече! Тъй да го знаете! – блъсна вратата и се втурна тичешком към своето село.
Когато се върна у дома си, тя се провикна въм мъжа си:
Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По-скоро тръвай!
Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:
– Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти почнахме вече да стареем. Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?
– Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.
– Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.
Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учуден я попита:
– Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.
– Баща ми – отвърна невестата, – той ни дойде на гости.
Орачът влезе вкъщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавница да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.
Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка.
– Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет? Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!
Вашият коментар