Било късна есен. Пожълтели тревите по поляните, листата по дърветата. Жеравите, поели път на юг, писукали високо над нивите…..

– Мъжо, тръгвай да сееш, че зима иде! – подканила една чевръста жена своя ленив мъж.

– Натовари ралото, донеси на колата чувала със семето и впрегни воловете, тогава ще тръгна.

Жената наринала от житницата пет кринчета жито в един чувал, натоварила чувала и ралото на колата и повела воловете към вратнята. Мъжът се качил на колата и потеглил към нивата. Когато стигнал, спрял под крушата, що била сред нивата, разпрегнал, похапнал си и тогава захванал да оре. Изорал една брезна и изсипал всичкото жито в брезната, изкарал втора – заринал го с пръст.

– Свърших си работата – рекъл, – сега пък ще си полегна на сянка, защото слънцето напече много силно.

Изтегнал се под крушата. Една муха забръмчала над главата му и не му давала да заспи.

„Добре е тука – помислил си ленивецът, – ама да имаше кой да ме варди от мухите, много сладко щях да си почивам.“

Прозял се два-три пъти и заспал. Спал до залез. Кога се прибрал вечерта, жена му го попитала колко лехи е изорал.

– Две брезни изкарах – отвърнал той, – но утре ще стигна до крушата.

На другия ден се повторила същата история, на третия ден пак. Ядосала се жената. На четвъртия ден сама отишла да сее, а мъжът останал да шъта вкъщи. На тръгване му поръчала да изпере дрехите на реката, да набере една кошница узрял плод от харманската круша и да варди пиленцата и квачката от сокола, който се виел цял ден над селото. И заминала.

„Сега е време да покажа на жената какъв съм къщовник“ – помислил си мъжът и се заловил с шетнята.

Най-напред изловил всичките пиленца, взел здрав конец, навързал ги за крачетата, а края на конеца вързал за крака на квачката.

– Де го сега сокола? Никакво пиле не може да открадне, защото са вързани! – рекъл той и сам се почудил на ума си. След туй нарамил на една кобилица дрехите и отишъл на реката да пере. Щом спрял на брега, дошло му на ума, че е забравил да набере кошница круши, пуснал дрехите във водата и се затекъл към къщи. Щом ленивият кривнал към улицата, към реката се спуснал един скитник да пои магарето си. Той видял дрехите, които плавали във водата и си рекъл:

– Я какъв армаган ми е донесла реката!

Озърнал се наоколо, видял, че няма никой, грабнал прането и побягнал. Хитроумният мъж, като стигнал вкъщи, най-напред взел паницата просо, да нахрани пилетата. Помамил квачката. Тук квачка, там квачка – няма квачка. Погледнал към небето и що да види – един голям сокол лети към планината, в ноктите си държи квачката, а под него висят и се полюшват навързаните пилета. Същинско детско хвърчило с опашка.

– Ама че я свърших! – затюхкал се мъжът и мръднал към хармана да набере круши. Крушата не била висока, но твърде бодлива, затуй къщовникът, като дигнал очи нагоре, почнал да се чеше по врата: „Наместо да се кача горе и да се бода, я да взема, че да отсека туй дърво и да обера всички круши!“

Речено – сторено. Грабнал брадвата, сякъл до пладне, отсякъл крушата. С трясък тя се строполила насред хармана. Къщовникът грабнал една кошница и почнал да бере. Но преди да напълни кошницата до половина, текнало му в главата, че е забравил дрехите на реката, оставил крушите и хукнал към брега. Ала там не заварил нищо.

– След толкова труд и тичане не е зле да си подремна – рекъл къщовникът и легнал под сянката на една върба. Спал, що спал – заварила го месечината. Станал, потъркал очи, прозял се и тръгнал към къщи.

Жена му го посрещнала с кобилицата:

– Къде са дрехите?

– Откраднал ги е някой.

– Къде са пилците с квачката?

– Аз навързах пилетата с връв за крака на квачката, но соколът ги вдигна всичките.

– Ами крушата?

– Отсякох я.

Ах, проклетнико, що си направил? Да се махаш от къщата – подгонила го жената с кобилицата – и да не се мяркаш хич пред очите ми, хич, хич, хич!

Изгонила го навън и заключила вратата. Цяла нощ вървял умникът по пътя, блъскал се в тъмнината и все си приказвал:

– Хич, хич, хич!

На разсъмване стигнал един мост. Тъкмо в туй време под моста имало двама рибари. Те ловели риба с мрежи. Когато нашият пътник се навел над реката, те вдигнали мрежите си и видели, че няма нито една рибка. Наведеният над реката мъж продължавал да си говори:

– Хич, хич, хич!

Рибарите кипнали, изскочили на моста и почнали да го бият.

– Защо ме биете? – попитал той.

– Защото викаш: хич! Дуг път, когато срещнеш хора като нас, няма да викаш хич, а викай: „По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!“

И го пуснали да си върви. Тръгнал по-нататък къщовникът и си приказвал:

– По пет-шест наведнъж! – По пет-шест наведнъж!

Не щеш ли, откъм близкото село се задали двайсетина души, облечени в черно. Те вървели мълчаливо подир една кола, в която имало ковчег. Карали мъртвец към гробището.

Умникът се спрял настрана и почнал да вика:

– По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!

Като чули опечалените хора, избухнали, дръпнали му един бой и му поръчали:

– Друг път тъй да не правиш! Когато видиш хора като нас, снеми си калпака и почни да викаш: „Вечна му памет!“

Заминали опечалените към гробището, а нашият пътник слязъл още по-долу и стигнал второ село. Щом влязъл в селото, чул, че свирят гайди и бият тъпани. Задали се сватбари. Най-напред вървели гайдарите, подире им невестата и младоженецът.

Пътникът отдалеч почнал да вика:

– Вечна му памет! Вечна му памет!

– На кого викаш вечна памет, хей, глупако? – ядосал се младоженецът и почнал да го бие. – На мене ли или на невестата? Друг път, като срещнеш хора като нас, хвани калпака си, удари го о земята, почни да играеш ръченица и викай, колкото ти глас държи: „Уха-ха! Иха-ха!“

Измъкнал се пътникът от селото и поел по-нататък. Навлязъл в една долчина и видял,че насреща му иде кола с чергило. Пред колата вървели две неуки буйни волчета, а под чергилото имало стотина паници, гърнета и стомни. Щом видял колата, нашият пътник се затекъл срещу волчетата, ударил калпака си о земята, почнал да играе ръченица и се развикал:

– Уха-ха! Иха-ха!

Младите добичета се подплашили, кривнали от пътя, обърнали колата и тя се прекатурила в един дол. Всичките грънци се потрошили. Грънчарите пипнали виновника за злополуката, цял час го налагали и му поръчали:

– Слушай, друг път, когато срещнеш хора като нас, не играй ръченица, ами отскуби малко тревица, иди към добичетата и думай: „Биче, биче, на! Биче, биче, на! „

Наложеният отминал, откъснал хапка трева от една ливада и видял пред едно лозе две бабички. Седят на припек, приказват си и дремят. Пътникът протегнал ръка и поднесъл тревата към устата им:

– Биче, биче, на! Биче, биче, на!

Едната бабичка дигнала тоягата си и го ударила по ръката:

– Ние да не сме добичета, че ни подаваш трева, бре, проклетнико! – викнала гневно тя. – Не те ли е срам? Друг път тъй да не правиш, ами като видиш две бабички като нас, наведи се, снеми калпака си и дай да те попощят.

– – Добре – рекъл пътникът и продължил по-нататък. Надвечер стигнал в трето село. Накрай село видял, че се давичкат две кучета. Боричкат се, лаят, ръмжат и се хапят. Цялата им свада била за един кокал.

Без да мисли много, пътникът снел калпака си, навел се и мушнал главата си между настървените кучета. Едното куче му отхапало ухото. Запищял нещастникът, побягнал настрана и седнал. Откъснал един парцал от ризата си и превързал болното си ухо.

– Защо ти е вързано ухото? – попитал го един селянин, който минавал с коса на рамото.

Злополучникът му разказал всичко. Косачът прихнал да се смее.

– Не трябваше да си тикаш главата в устата на кучетата! Друг път видиш ли такова нещо, дигай тоягата и удряй! Не си тикай главата!

– Тъй ще направя! – рекъл си пътникът, станал и отминал по-нататък. Пред една вратня видял две деца – играят с копчета.

– Ей сега ще ви дам да разберете! – заканил се той на децата, па измъкнал един кол от съседния плет и замахнал да ги удари. Но тъкмо когато вдигнал кола, от къщи изскочил бащата на децата, грабнал кола от ръцете му и му залепил една плестица.

– – Ти луд ли си? – извикал бащата. -Какво са ти сторили децата, че си дигнал кол над главите им! Друг път, видиш ли две деца, наместо да ги биеш, бръкни в джоба си, извади някоя пара, ако имаш , и кажи:

– На, рожби, да си купите по едно кравайче!

Прекосил селото злополучникът, излязъл вън. Край пътя видял една свиня – рови торището и грухти:

– Гру, гру, гру! Гро, гро, гро!

– Какво! – извикал умникът. – Грош ли? Грош ли искаш? Аз нямам в джоба си пукнато петаче, а ти искаш грош. На! – ритнал той свинята и отминал.

Когато се уморил да броди по света, скитникът се досетил, че жена му вече е забравила сторената пакост, прибрал се вкъщи и започнал да работи, както му е редът – разумно и упорито.