Имало някога една несвястна жена. Нейният мъж се трудел от сутрин до вечер, а тя се святкала насам-натам из двора без работа.

– Жено – казал веднъж мъжът, – вземи да ми ушиеш риза, че оголях.

– Не една, а пет ще имаш – отвърнала жената.

Грабнала цял топ платно, дето го тъкала майка й, излязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала:

– Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи!

Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надолу, изшумолели, като че отвърнали : „Хууубаво!“

Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, прибрал го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката:

– Шипко, готови ли се ризите?

Шипката мълчала.

– Къде ми дяна платното? – повторно попитала жената.

Шипката пак нищо не отговорила.

– Ще те науча аз тебе! – заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката. Била я, каквото я била, след туй се затекла към къщи за търнокоп, че да я изкопае. Почнала да копае и както копала, набутала едно заровено гърне,пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла:

– Брей, какво едро просо намерих!

Отнесла гърнето вкъщи и отдалече се провикнала:

– Мъжо, излез да видиш какво просо намерих – напролет ще храня с него пиленцата.

Мъжът излязъл и що да види – жълтици. Мигом решил да ги потули някъде, но не искал жена му да знае къде, защото се боял да не ги раздаде на съседите.

– Жено – рекъл й той, – виждаш ли оня облак? Той ще донесе град. Като почне градушката, може да те утрепе, затуй най-добре ще бъде да те скрия.

– Скрий ме, мъжо, защото ме е много страх от градушка – уплашила се жената. – Къде ще ме скриеш?

– Ще изкопая един трап. Ти ще влезеш вътре, а отгоре аз ще метна рогозката. Там ще стоиш, додето мине градушката.

– Хайде – съгласила се жената.

Изкопал мъжът един трап. Настанил вътре жена си, метнал рогозката отгоре, насипал половин кринче ечемик и помамил кокошките. Те захванали да кълват ечемичените зърна, затракали с човките си, а на жената се струвало, че вали градушка.

– Брей, че силен град пада! – рекла си тя и доближила окото си до една дупка да види колко са едри зърната. Една от кокошките, като видяла лъскавото око, проточила шия и го клъвнала. Жената под рогозката останала с едно око. В туй време мъжът скрил гърнето с жълтиците в житницата.

Щом излязла от трапа, еднооката отишла на улицата и се похвалила:

– Изкопала съм едно просо – зърната му като колелца!

Съседите се досетили,че невястата е намерила жълтици, отишли при съдията и обадили. Съдията повикал мъжа и жената. Попитал най-напред жената:

– Какво е просото, дето си го намерила?

– А че жълто, зърната му като колелца.

Съдията извадил от кесията си една жълтица.

– Такива ли са?

– Същите.

– Ами кога ги намери?

– Когато падна големият град и изби твоето око и моето (съдията бил сляп с едното око).

– Виждаш ли, съднико, колко й стига умът, никакви жълтици не е намерила – обадил се мъжът.

Съдията повярвал на мъжа и ги пуснал да си ходят.

На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в селото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика:

– Грънци продавам, грънци!

Излязла еднооката и попитала:

– Как ги даваш?

– Пълно за пълно.

Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребяла, тя набутала заровеното гърне и си рекла:

– Ех, че съм късметлия! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо наместо жито.

Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Грънчарят, като видял парите, очите му светнали, поел кринчето, изсипал всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и биволите, и грънците.

– Брей, че глупав грънчар! – засмяла се еднооката и смъкнала от колата всичките грънци. Наредила ги по колците на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало.

– Сторете му място! – ядосала се еднооката – или ще ви изпотроша!

Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала една тояга и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала на двора и запяла.