Живели двамина съседи. Единият богат – къщата му била пълна с имане, а другият – последен сиромах – с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и почнал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.

– Какво има? – попитал.

– Дошъл съм при тебе, да ме нахраниш и напоиш – рекъл сиромахът, – защото умирам от глад.

Богаташът се почесал по шията.

– За ядене – рекъл той – нямам нищо, но пиене ще ти дам. Хей там, под капчука, има цяла каца, пълна с дъждовна вода – иди пий колкото щеш.

Сиромахът навел глава и си тръгнал наскърбен към къщи. Както вървял, усетил подире си стъпки – тихи, котешки, неуловими. Обърнал се, погледнал назад – няма никой. Повървял още малко и пак усетил стъпките.

– Хей – спрял се сиромахът, – кой върви подире ми като сянка?

– Аз съм – отвърнал глас на невидим спътник.

– Че кой си ти?

– Сиромашията.

– Защо ходиш подире ми? – учуден попитал сиромахът.

– Защото си ми мил и драг – отвърнала сиромашията.

– Откога си тръгнала след мене, сиромашийо?

– От люлката.

– И докога смяташ да ме съпровождаш?

– До гроба! – отвърнала сиромашията.

Клетият човек въздъхнал дълбоко, но нищо не казал. Прибрал се вкъщи, взел мотиката, лопатата и – право на гробищата. Мълчаливо почнал да копае. Копал, копал, изкопал един дълбок трап. Седнал да си почине и тежко въздъхнал. Тогава една невидима ръка го докоснала по рамото и чул пак гласа на сиромашията:

– Защо ти е този трап?

– Решил съм да легна в него и да сложа край на живота си.

– И аз ще легна при тебе.

– Къде?

– В гроба.

– Влизай, щом като е тъй! – викнал зарадван сиромахът. – Влезе ли, сиромашийо? – попитал той подир малко.

– На дъното съм! – отвърнала сиромашията от трапа.

Тогава сиромахът грабнал лопатата и почнал да срива пръстта в гроба. Затрупал сиромашията и си отишъл.

Опретнал се, заловил се мъжката да работи и му провървяло. За година-две напълнил и той къщата си с имане. Богатият, като гледал как работите на съседа му се поправят, захванал да се пука от завист. Веднъж той го спрял на улицата и го заразпитвал какво се е случило.

Доскорошният сиромах му разказал как смогнал да натика сиромашията в гроба.

– Ти си я натикал – рекъл на ума си завистникът, – но аз ще я изровя и пак ще ти я проводя вкъщи!

И като нарамил мотиката, той отишъл също на гробищата. Провикнал се:

– Къде си, мари сиромашийо?

– Тука съм! – обадила се глухо сиромашията изпод земята.

Богатият изровил трапа и сиромашията пак излязла навън.

– Хайде сега – рекъл богатият, – скоро да идеш при стопанина си, защото той заглади косъма.

– Дума да не става – отвърнала сиромашията, – не ща!

– Защо?

– Защото аз толкова години вървях подире му, а той излезе неблагодарник и ме закопа в земята.

– А при кого ще идеш? – попитал богатият.

– При тебе. Ти ми стана мил и драг, тъй като ме изкопа от гроба.

И като се лепнала подир завистливия богаташ, сиромашията не го оставила, докато не го докарала до просяшка тояга.