Posts Tagged with Слънце

В ноща на 5 срещу 6 юни много хора наблюдаваха транзитът на Венера пред Слънцето. Днес това е увлекателно зрелище, но преди време благодарение на преминаването на планетата пред Слънцето са били направени важни открития.

Поради особеностите на наклона на плоскостите на орбитите на Земята и Венера, може да гледаме много рядко нейнният транзит пред Слънцето. Примерно – това се случва само 4 пъти за 243 години. Първите сведения за наблюдения датират от 1761 и 1769, когато има споменавания в местните вестници. Но по-сериозно внимание се получава при следващите транзити, които са съответно през годините 1874 и 1882 г. Причините за това е освен любопитството и скъпоструващите експедиции които са организирани по различните краища на планетата с цел да намерят най-доброто място за наблюдение. Тяхната цел е била само една – получавайки данни за транзитът на Венера, могат да изчислят разстоянието между Слънцето и Земята.

Анализирайки данните от 1761 и 1769 години астрономите изчисляват и разстоянието, което според тях е 136,8 милиона километра. Оказва се, че тогава те са сгрешили “само” с 14 милиона километра.

След 122 г., при следващите две преминавания на Венера пред Слънцето, които са през 1874 и 1882 години се получават по-точни данни. Събирайки резултатите от тези четири наблюдения, американския астроном Саймън Нюкомб дава оценка за разстоянието от 148,5 до 150,3 – тази негова оценка остава до 1931 г., когато наблюдават транзита на астероида Ерос и изчисленията са коригирани на 149,6 милиона километра.

Преминаването на Венера пред Слънцето позволява да се установи още един факт – откриването на атмосфера на Венера. Автор на това откритие е руския учен Михаил Ломоносов. М. Ломоносов е следил транзита през 1761 г. и е забелязал, че вместо да има гладко преминаване на планетата на фона на Слънцето, при техния контакт се образува ярко хало. Ломоносов предполага, че необичайно явление се дължи на наличието на атмосфера на Венера: това сияние (хало) се дължи на преминаването и пречупването на слънчевите лъчи през атмосферата на планетата.

Припомняме, че следващият транзит на Венера пред Слънцето е след 105 години.

Снимка НАСА: nasa.gov

Астрономите установиха, че изучаването на неутринното излъчване на Слънцето и на неговата вибрация, ще помогне в проверката на някой нови хипотези за теориите на гравитацията. Статия за това е написана в списанието The Astrophysical Journal.

Теорията на относителността на Айнщайн описва гравитационното взаимодействие като изкривяване на пространство-времето в присъствието на маса. Обаче възникват трудности в използването на данни за теориите вътре в масивните тела (ако става въпрос за по-малки тела, като например Земята, там е в сила нютоновската теория). Много физици вярват, че в случая на силни полета са задължителни различни модификации на теорията на относителността.

В процеса на работа по този нов проект учените се опитват да разберат какви ограничения върху теориите биха се случили от вече известните данни за Слънцето. Примерно, те откриват, че промените трябва да засягат вътрешната температура. А това от своя страна ще се отрази на неутриното, изпускано от звездата. И при това се оказва, че при модификациите се наслагват много силни условия. В този случай обаче съперници са класическите теории, които трябва да се вземат предвид – като примерно теорията на Едингтън.

Неотдавна учените разбраха, че една двойка от неутронна звезда и пулсар би помогнала в проверката и изучаването на техните теории. В частност става въпрос за съществуване в пространството на допълнителни. Примерно при определено съотношение на масите тези обекти трябва постепенно да се разпръскват, което на теория, може да се регистрира от Земята.

Източник: lenta.ru
Снимка: НАСА

Могат ли да се предсказват слънчевите изригвания? Учени от Станфордския университет отговарят утвърдително на този въпрос. От няколко години те се занимават с проучване на Слънцето и в частност на образуването на слънчевите петна.

“Ние научихме да откриваме слънчевите петна, преди те да се появят на повърхността на Слънцето” – споделя Статис Йонидис – “Това може да доведе до значителен напредък в прогнозиране на слънчевите изригвания”.

Видими за човешкото око като тъмни петна върху слънчевия диск, слънчевите петна са отправни точки на изригванията, които изглеждат като диадеми. Когато изригванията са много мощни, те се разкъсват и изхвърляното вещество може да удари Земята. Последствията от това са северните сияния, прекъсване на радиоизлъчванията и на електричеството, опасни са за изкуствените спътници в орбита на Земята, а така също и за астронавтите в космоса.

Изследването все още не е завършено, но учените смятат, че слънчевите петна се образуват не на повърхността а по-дълбоко, във вътрешността на Слънцето, чрез влиянието на вътрешното магнитно поле на звездата.

Йонидис и неговите колеги изследват Слънцето чрез изучаване на звуковите вълни. Точно както сеизмичните вълни, разпространяващи се през Земята разкриват строежа на планетата, акустичните вълни, разпространяващи се през Слънцето могат да разкрият, неговият строеж.

Звуковите вълни се движат по-бързо през слънчевите петна, отколкото през околната плазма. Ако звуковите вълни преминават през слънчево петно във вътрешността на Слънцето – те се придвижват с около 12 до 16 секунди по-бързо. Именно чрез измерване на тези разлики във времето могат да се открият зараждащите се слънчеви петна.

Учените могат да откриват слънчеви петна разположени около 60 000 км под повърхността на Слънцето. Това разстояние е достатъчно за да може да се получи двудневно предизвестие на кое място на повърхността ще се появят петната.

Екипът от учени досега е открил появата на пет петна. Те вярват, че техните изследвания ще помогнат да се прогнозира с успех появата на слънчевите петна и изригванията предизвикани от тях.

Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA

Тази видео анимация показва орбитата на троянски астероид 2010 TK7. 2010 TK7 е първият открит троянски спътник на Земята. Това откритие е станало възможно след изстрелването на космическият телескоп на НАСА – WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer).

Троянските астероиди са астероиди, които споделят една орбита с дадена планета и заедно с нея обикалят около Слънцето, като се намират пред или зад планетата. Тези астероиди се намират в така наречената точка на Лагранж – това е мястото, където се уравновесява гравитацията между планетата и Слънцето и в тази точка силата на привличането между двете тела е едно и също.

На анимацията може да видите орбитата на 2010 TK7  (в зелен цвят) и неговото разположение спрямо Земята (в сини точки) около Слънцето.

Цифрите в горния ляв ъгъл показват промените на орбитата с течение на времето. Орбитата на астероида е изчислена напред във времето като за следващите 100 г. той ще се приближи до Земята на не повече от 24 милиона километра и обикаля около тази стабилна точка за 395г.

Обикновено троянските астероиди не се намират толкова далеч от точките на Лагранж – като примерно тези на Юпитер. Но астероидът 2010 TK7 има екстремна орбита, която както може да се види от анимацията – тя е далеч над и под равнината на Земята. И поради тази причина 2010 TK7 е много трудно забележим от Земята – защото се появява близо до Слънцето от нашата гледна точка.

Вижте повече информация за това как астрономите откриха „троянски“ спътник на Земята.

Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Видео анимация и снимка: NASA

От НАСА съобщиха, че са открили първия „троянски“ спътник на Земята. Това е станало възможно с помоща на техния космически телескоп WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer). „Троянският“ спътник на Земята е 300–метров астероид 2010 TK7, който се движи в стабилна орбита, близо до Земята и се намира в една от точките на Лагранж.

Самият астероид 2010 TK7 се намира на около 80 милиона километра от нашата планета и има необикновена орбита, която представлява сложно движение в близост до стабилната точка в равнината на орбитата на Земята, въпреки че астероида се движи над и под равнината. Орбитата му е добре определена най-малко за следващите 100 години и той ще се приближи до нас на не по-малко от 24 милиона километра.

„Троянски“ се наричат астероиди, които споделят една орбита с дадена планета близо до нейните стабилни точки, пред или зад планетата. И понеже те непрекъснато се движат пред планетата или я следват в една и съща орбита, те никога не могат да се сблъскат с нея.

Още в 18 век учените са установили, че е възможно малки небесни тела да се движат в една и съща орбита с планетата, ако се намират близо до точките на триангулация, т.е. в точките на Лагранж, където гравитацията на Слънцето и планетата се уравновесяват.  В нашата слънчева система планетите Нептун, Марс и Юпитер също имат „троянски“ астероиди. Две от луните на Сатурн също имат троянци.

Учените бяха предсказали, че Земята би трябвало да има „троянски“ спътници, но те са трудно видими, понеже са относително малки и се появяват близо до Слънцето от гледна точка на Земята.

Още със запуска през 2009 г. на космическия телескоп WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer) ситуацията в изучаването на космическите тела в Слънчевата система се е подобри значително. С помоща на WISE може да бъде наблюдавана територията, разположена на 90 градуса на линията Земя – Слънце.

С помоща на телескопа WISE екипът на Мартин Коннърс от Athabasca University (Канада) започва да сканира цялото небе в инфрачервена светлина от януари 2010 г. до февруари 2011 г. в търсене на „троянски“ астероиди. Наблюдавани са повече от 155 хиляди астероиди в основния пояс между Марс и Юпитер. Засекли са повече от 500 обекта които орбитите им приближават Земята – в това число и сто трийсет и два, които досега са били неизвестни.

Вижте и разположението на Слънцето, Земята и орбита на троянския астероид 2010 TK7 – видео анимация от НАСА около точката на Лагранж.

Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA

НАСА регистрира мощно изригване на Слънцето на 7 юни 2011г. Това мощно изригване на Слънцето е продължило 3 часа и неговия пик е бил в сутрешните часове на 7 юни.

При падането си обратно облакът със заредени частици е покрил половината от повърхността на Слънцето. Останалата част от плазмения поток се движи със скорост от 5 милиона километра в час. Очаква се породеният от Слънчево изригване (solar-blast) поток да подмине Земята, така, че ефекта му да е относително слаб, но достатъчен да предизвика геомагнитна буря.

След 21 часа наше време на 09 юни 2011г. не са изключени смущения в електропреносната мрежа и спътниковите комуникации. Може да се наложи промяна на маршрутите на пътническите полети през полярните райони.

Необичайно било освобождаването на огромни обеми относително студен газ по време на изригване на Слънцето, според учени от НАСА – с температура под 79 хиляди градуса. Изхвърлената разтопена плазма от короната достигна скорост от пет милиона километра в час.

Температурата на слънчевата корона обикновено е между 500 хиляди и 6 милиона градуса, а при изригванията достига до десетки милиони градуси.

Снимката е от сайта на НАСА: http://www.nasa.gov

Слънчево затъмнение се получава когато Слънцето е закрито изцяло или частично от Луната. За да се получи това Слънцето, Луната и Земята трябва да се намират на една линия и по този начин Луната скрива диска на Слънцето за земния наблюдател. Слънчево затъмнение може да се наблюдава само при новолуние. Луната всъщност е много по-малка от Слънцето, но в същото време Слънцето е толкова отдалечено от Земята, че когато са на една линия и Луната е между Земята и Слънцето, то диска на Слънцето може да се впише в лунния диск. И по този начин се получава пълно слънчево затъмнение.

Има няколко вида слънчево затъмнение: Пълно, частично, пръстеновидно и хибридно.

Пълно е когато Луната закрива изцяло диска на Слънцето. При този вид затъмнения могат да се наблюдават много интересни явления – слънчевата корона, протуберанси, т.н. броеница на Бейли.

– Слънчевата корона е най-външният слой от атмосферата на Слънцето. Той е силно разреден, а частиците в него са с много висока температура – (1-2 млн. K).
– Протуберансите могат да се наблюдават в атмосферата на Слънцето – в слънчевата корона. Представляват плазма, която е по-студена от околната температура и са проява на слънчевата активност. Образуват се в областите със силно магнитно поле над слънчевите петна.
– Луната не е гладко кръгло тяло а е релефна – има планини, низини, кратери…. Точно по тази причина когато Лунния диск покрие Слънцето, част от светлината преминава и се наблюдават частични проблясвания от затъмненото Слънце – това е броеница на Бейли.

Частично слънчево затъмнение е когато Луната закрива само част от Слънцето, понеже не се намира на една права със Земята и Слънцето.

А когато орбитата на Луната е по-далеч от Земята тогава тя е по-малка от Слънцето и не може да го покрие изцяло  наблюдава се пръстеновидно затъмнение.

Хибридно е смесено – в някой часто на Земята се наблюдава примерно – пълно затъмнение а в други части – частично.

Снимки:
Схема на затъмнение:
bg.wikipedia.org
Слънчево затъмнение:
bg.wikipedia.org/wiki/Файл:Solar_eclips_1999_4.jpg

На 4 януари 2011 г. бе наблюдавано частично слънчево затъмнение от територията на България. Неговата начална фаза беше в 7.57 ч. а максимума му в 10.55 ч. ( за София ) когато покри около 86% от слънчевия диск.

Понеже при частично слънчево затъмнение Луната не покрива Слънцето изцяло а само частично, човек ако не знае за него, може и да не забележи събитието.

Затъмнението можеше да бъде наблюдавано не само от територията на България, но и от Северна Америка, цяла Европа, западната част на Азия и Северна Африка. Най-голямо покритие на Слънцето са наблюдавали жителите на Северна Европа – над 90%.

Затъмненията не бива да се наблюдават без предпазни средства, понеже ще се увредят очите. За тази цел може да се използва стъкло, опушено на пламъка на свещ, маска за заваряване или рентгенов филм. Но трябва да се внимава, за да не се увреди зрението.

През тази година ще има още три частични слънчеви затъмнения – на 1 юни, 1 юли и 25 ноември. Но нито едно от тях няма да е видимо от България. Пълно слънчево затъмнение ще има 13 ноември 2012 година и ще се вижда в Австралия.

А от България ще може да се наблюдава пълно слънево затъмнение на 3 септември 2081 година и се очаква да продължи 11,7 минути.