В едно забутано селце пристигнал вълшебник. Обиколил го цялото и докоснал всеки жител с вълшебната си пръчица. И у този, когото докосвал, сърцето ставало видимо и прозрачно.

Оказало се, че във всяко сърце има цвете.

У едно момченце било синя камбанка. И когато се смеело, тя весело звъняла:“Дзън, дзън, дзън!“

У рижото момиченце, като малко слънце, цъфтял слънчоглед.

Учителката в розов костюм криела в сърцето си роза. “ А шиповете …, те са просто за всеки случай. Но като цяло съм добра…“- казала тя смутено.

В сърцето на стария фелшер трепкала бяла хризантема.

Селото разцъфнало като ботаническа градина.

Нямало две еднакви цветя. Имало и обикновени полски, имало и непознати, на които не знаели имената. Но всички били много красиви. Та нали грозни цветя няма.

А в сърцето на един стар, заядлив дядо се оказало, че расте кактус.

– Погледнете, в сърцето му е пълно с тръни! Ама че проклетник! – завикали съселяните му.

– Това не са тръни, а трънчета! – обидено мърморел дядото. – Да бяхте проживяли моя живот, нямаше да дрънкате!

– Нека Ви помогна да ги извадим – предложил грижовният фелшер и започнал внимателно да вади трънчетата с пинсета.

Хората се стълпили около тях и започнали да дават съвети:“По-внимателно! Не забравяй за дезинфекцията! Я, там едно как дълбоко се е забило! Вижте, вижте дядото, той се подмладява пред очите ни!“

Сърцето на дядото вече не било набодено като игленик, станало му леко, радостно и необичайно приятно, че толкова народ се развълнувал от неволята му, отпуснал се, усмихнал се и кактусът целият се покрил с големи червени цветове.

– Даа, некрасиви хора няма! Всеки притежава собствена красота – радвали се жителите на селото.