Снежинките се вихрели кротко на облачета и очаквали мига в който ще се втурнат надолу, в най-вълнуващото си снежно-бяло пътешествие. Не знаели къде отиват и кого ще срещнат. Не знаели и дали ще срещнат някой. Те имали безкрая на небето – били волни, свободни…Едната снежинка бавно се пуснала по облачето, вятъра я повел и неусетно полетяла към земята. Малко след това още снежинки се включили към тази нова и интересна игра и небето побеляло от сипещия се тих и крехък сняг за радост на няколко хлапета, които погледнали нагоре с щастливи очи. Снежинката кацнала на нещо топло. Това била протегнатата длан на едно от децата. Изпитала нещо странно…почувствала,че изчезва, че се стопява.

И наистина след малко от нея останала малка, небесна сълза. Детето се вгледало в сълзата и отново погледнало нагоре към падащия сняг. – „Защо плачеш?“ – казало напразно то миг преди нова снежинка да докосне лицето му и да се стопи.

Тъга обзела невинното му сърце, но скоро снега натрупал и всичко се потопило в бялата магия. Детето се огледало, но не могло да разбере света около себе си – то стояло само като един малък принц, на който едва ли някой би могъл да отговори, защото едва ли биха го разбрали. – „Не се тревожете.“ – казало то на хилядите снежинки – „.. Аз ще ви опазя.“

Единствения начин да защити снежинките бил да не ги докосва. Защото единствената заплаха в този мразовит ден било горещото му сърце.

Всъщност за снежинките нямало действителна опасност. Дали ще са красиви кристалчета или капка вода или дори невидима пара, те не изчезват. Преминават от едно състояние в друго дарявайки на хората дъжд за да напои нивите, сняг за да затопли семенцата до пролетта, извори за да утолят жаждата си , море за да разберат какво е необят, облаци за да виждат в тях това, което се крие в съзнанието им, сълзи за да се пречистят….

Но детето и знаело това и не го знаело. Децата обичат да играят. И то направило един огромен снежен замък за снежинките, в който вложило всичката си любов. И малко по малко изстивало, погледът му се премрежил сред снежния рояк и през него видял да приближава впряг от бели елени, а в шейната седяла снежно-бяла жена с най-красивата кристална корона върху снежните си коси.

Когато момчето отворило очи не чувствало студ, въпреки че всичко около него изглеждало ледено. В съзнанието му изплувало образа на една бяла дама и миг след това след рояк кристални звуци тя се появила.

– Ти разтопи няколко мои снежинки, но ще те пощадя, защото знам че всъщност искаше да ги спасиш.

„Снежната Кралица“ – помислило си момчето с вледеняващ ужас, а тя с ледена усмивка потвърдила.

-Бъди ми гост, бъди господар на снежното ми кралство, строй колкото искаш ледени замъци за моите снежинки… Любувай се на съвършените им форми и блясък, танцувай с тях… В замяна искам само вместо сърце в гърдите ти да поставя кристалче лед.

Красотата на ледения дворец била наистина неописуема и човек може безкрай да се любува на съвършенството, но момче родено сред рози няма как да забрави цветовете и аромата им. Самата мисъл за рози сгряла кръвта му, ускорила пулса му и около него се образували локвички от разтопения лед. Кралицата разгневена посягала с вледеняващия си жезъл и замразявала отново водата, но все по-голямо езерце се образувало около момчето. Ужасена ледената владетелка го прогонила да си върви, за да не разтопи изящния й замък.

Но било късно.

Кристалните полилеи се спуснали във водопади, стените бликнали като реки.

– Как, как едно човешко създание може да направи това – мълвяла отчаяно и неразбиращо ледената кралица, умирайки….

Заспала, а когато се събудила плувала върху огромно листо от лилия в прекрасно езеро, обградено от разцъфнали дървета и цвета…..

Чудо ли? Да, любовта е чудо…

Но сега е зима. Коледа е, и ако едно сърце може да разтопи дворец от лед, какво ли могат две?

Приказката е измислена във форума