Слънцето може да помогне при проверяването на нови теории за гравитацията
Астрономите установиха, че изучаването на неутринното излъчване на Слънцето и на неговата вибрация, ще помогне в проверката на някой нови хипотези за теориите на гравитацията. Статия за това е написана в списанието The Astrophysical Journal.
Теорията на относителността на Айнщайн описва гравитационното взаимодействие като изкривяване на пространство-времето в присъствието на маса. Обаче възникват трудности в използването на данни за теориите вътре в масивните тела (ако става въпрос за по-малки тела, като например Земята, там е в сила нютоновската теория). Много физици вярват, че в случая на силни полета са задължителни различни модификации на теорията на относителността.
В процеса на работа по този нов проект учените се опитват да разберат какви ограничения върху теориите биха се случили от вече известните данни за Слънцето. Примерно, те откриват, че промените трябва да засягат вътрешната температура. А това от своя страна ще се отрази на неутриното, изпускано от звездата. И при това се оказва, че при модификациите се наслагват много силни условия. В този случай обаче съперници са класическите теории, които трябва да се вземат предвид – като примерно теорията на Едингтън.
Неотдавна учените разбраха, че една двойка от неутронна звезда и пулсар би помогнала в проверката и изучаването на техните теории. В частност става въпрос за съществуване в пространството на допълнителни. Примерно при определено съотношение на масите тези обекти трябва постепенно да се разпръскват, което на теория, може да се регистрира от Земята.
Апаратът Mars Express на Европейската космическа агенция е направил снимки на кратера Еберсвалд на Марс, на които много ясно се виждат следи от делта, образувана от река, която е била течаща преди време в кратера. За това съобщава сайта на космическата агенция – esa.int.
Кратерът Еберсвалд (диаметър около 65 километра) се е образувал преди около 3,7 милиарда години от стълкновението с голям астероид. По-късно до него пада метеорит, от който остава кратера Холдън, с диаметър – 140 километра, засипвайки част от кратера Еберсвалд.
Намерената делта в кратера Еберсвалд заема площ от около 115 квадратни километра. Малките и криволичещи канали са видими по върха на кратера, които са го пълнили с вода, превръщайки го в езеро. Според учените делтата е била засипана с наноси, но след това под действието на вятъра и ерозията тя се е открила.
За първи път следи от делта са открити от американския апарат Mars Global Surveyor, който е започнал да работи през 1996 г. (връзката с сондата е изгубен през 2006 г.). Благодарение на запазването на делтата, кратера е станал един от кандидатите за кацане на новия марсоход MSL (Mars Science Laboratory).
Освен в Еберсвалд учените са имали още няколко алтернативи за кацане на апарата – в долината на Морт, а така също и споменатия кратер Холден. Но на края е взето решение марсохода да бъде приземен в кратера на Гейл. Апаратът трябва да се отправи към червената планета в промеждутъка на датите – 25 ноември и 18 декември 2011 г.
Mars Express е бил пуснат през 2003 г. Сондата е пристигнала в орбитата на Марс заедно с апарата за кацане Beagle 2, който заради многобройните проблеми се разби на повърхността на планетата. Забележително е, че част от инструментите на Mars Express представляват преработени версии на приборите, създадени за мисията Mars 96.
Астрономите за първи път откриха две черни дупки в една галактика близо до Земята
Астрономите за първи път откриха двойка свръхмасивни черни дупки близо до Земята, намиращи се в спирална галактика. Нещо повече – те са най-близкият подобен обект, намиращ се до Земята – “само” на 160 милиона светлинни години. Статия за това събитие е публикувано в списанието Nature.
Те се намират в спирална галактика NGC 3393 и са на разстояние една от друга на 490 светлинни години.
Учените са наблюдавали двете черни дупки, използвайки телескопите Чандра и „Хъбъл“. Експертите са регистрирали високо енергийно рентгеново излъчване с особености, които са характерни за черни дупки.
Сами по себе си черните дупки не изпускат никакво излъчване – масата (и съответно гравитацията) е толкова голяма, че те не излъчват даже и светлина. Но от своя страна материята, която пропада в черната дупка се нагрява и започва да излъчва светлинни вълни в различни диапазони.
Авторите на откритието предполагат, че откритите от тях двойка свръхмасивни черни дупки (масата им е над един милион слънчеви маси), са се образували при стълкновението на две галактики с различна маса.
Съвсем неотдавна астрономите стигнаха до извода, че най-известната черна дупка – Лебед Х-1 е действително такава. Научната общност практичеси не се е съмнявала в това, но винаги е оставала някаква вероятност Лебед Х-1 може да бъде неутронна звезда.
Могат ли да се предсказват слънчевите изригвания? Учени от Станфордския университет отговарят утвърдително на този въпрос. От няколко години те се занимават с проучване на Слънцето и в частност на образуването на слънчевите петна.
“Ние научихме да откриваме слънчевите петна, преди те да се появят на повърхността на Слънцето” – споделя Статис Йонидис – “Това може да доведе до значителен напредък в прогнозиране на слънчевите изригвания”.
Видими за човешкото око като тъмни петна върху слънчевия диск, слънчевите петна са отправни точки на изригванията, които изглеждат като диадеми. Когато изригванията са много мощни, те се разкъсват и изхвърляното вещество може да удари Земята. Последствията от това са северните сияния, прекъсване на радиоизлъчванията и на електричеството, опасни са за изкуствените спътници в орбита на Земята, а така също и за астронавтите в космоса.
Изследването все още не е завършено, но учените смятат, че слънчевите петна се образуват не на повърхността а по-дълбоко, във вътрешността на Слънцето, чрез влиянието на вътрешното магнитно поле на звездата.
Йонидис и неговите колеги изследват Слънцето чрез изучаване на звуковите вълни. Точно както сеизмичните вълни, разпространяващи се през Земята разкриват строежа на планетата, акустичните вълни, разпространяващи се през Слънцето могат да разкрият, неговият строеж.
Звуковите вълни се движат по-бързо през слънчевите петна, отколкото през околната плазма. Ако звуковите вълни преминават през слънчево петно във вътрешността на Слънцето – те се придвижват с около 12 до 16 секунди по-бързо. Именно чрез измерване на тези разлики във времето могат да се открият зараждащите се слънчеви петна.
Учените могат да откриват слънчеви петна разположени около 60 000 км под повърхността на Слънцето. Това разстояние е достатъчно за да може да се получи двудневно предизвестие на кое място на повърхността ще се появят петната.
Екипът от учени досега е открил появата на пет петна. Те вярват, че техните изследвания ще помогнат да се прогнозира с успех появата на слънчевите петна и изригванията предизвикани от тях.
Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA
Земята може да бъде открита по измененията в спектралния анализ на нейната атмосфера, породени от изхвърлянето на парникови газове
Извънземните цивилизации могат да открият Земята по увеличеното количество на изхвърляните парникови газове в атмосферата, и да достигнат до извода за бързото развитие на нашата цивилизация. След това решение те имат няколко варианта на действие – единият от тях е да решат да ни унищожат, за да предотвратят евентуална наша експанзия в космоса. Това е една от версиите представени от учени от американски университет в щата Пенсилвания в списанието „Акта Астронотика“ ( Acta Astronautica ).
Но също така възможно е инопланетяните да се окажат мирни и дружелюбни и да ни помогнат в решаването на проблемите и развитието на технологиите, или пък да не им допадне и да ни се разсърдят как се отнасяме с планетата и разхищаваме ресурсите.
Според мнението на учените извънземните могат да засекат измененията на излъчването на земната атмосфера, породени от бързото увеличаване на парниковите газове и да достигнат до извода, че можем да започнем завоюването на други светове в търсенето на ресурси.
Както споделя Джейкъб Хак-Мисра: “Такъв сценарии е много малко вероятен. Ние не казваме, че събитията могат да се развият именно по този начин. Но все пак такава възможност съществува.”
Според него учените на Земята също така използват метода за анализа на излъчването в изучаването на други планети. Астрономите могат да засекат изменения в спектъра на излъчването на големи планети само до разстояние от около 200 светлинни години. Според мерките във вселената – това е много малко разстояние. Но винаги съществува вероятност да има напреднали цивилизации, които са с напреднали технологии и могат да “виждат” на далеч по-голямо разстояние.
Проучване на Juno (Джуно), на Юпитер ще ни помогне да разберем историята на нашата собствена слънчева система и ще ни предостави нов поглед върху това как планетните системи се формират и развиват в нашата галактика и извън нея.
Преди няколко дни – в петък, на 5 август, от космодрума в Кейп Канаверал сондата Juno (Джуно) стартира своята мисия към Юпитер. Сондата Juno (Джуно) ще достигне своята крайна точка – Юпитер след 5 години, през 2016 г.
Juno ще помогне за изучаване на Юпитер най-голямата планета в Слънчевата система. Учените се надяват с нейна помощ да успеят да разберат произхода и еволюцията на планетата. Като представител на газови гиганти, Юпитер може да помогне да се разбере произхода на нашата Слънчева система, а така също и да се научи повече относно откриването на планетни системи на другите звезди.
Апаратът ще бъде разположен на полярна орбита около планетата и се планира да направи за една година 33 обиколки на газовия гигант. Той ще бъде обезпечаван с енергия с помоща на монтираните на него гигантски слънчеви панели. Мисията му е да изучава състава и наличието на вода в неговата атмосфера, а така също и ще бъде проверена хипотезата за наличие на твърдо ядро в недрата и. Ще бъде направена карта на магнитните и гравитационни полета с помощта на които ще бъде разкрита структурата на планетата.
Планира се и да бъде разгледана и проучена магнитосферата на газовия гигант близо до полюсите на планетата, особено полярното сияние на северния и южния полюс на Юпитер – това ще предостави възможност да се проследи как огромно магнитно поле на планетата влияе на нейната атмосфера.
Със своите четири големи естествени спътника и много по-малките луни, Юпитер формира своя собствена миниатюрна слънчева система. Ако в началото на формирането на Слънчевата система Юпитер не беше спрял своето развитие а беше станал около 80 пъти по-масивен щеше да се превърне в звезда.
Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA
Това е снимка на троянския астероид на Земята - 2010 TK7. Неговата орбита е в зелено, а самият той е в сиво. Вижте след обяснителния текст на статията и видео анимацията
Тази видео анимация показва орбитата на троянски астероид 2010 TK7. 2010 TK7 е първият открит троянски спътник на Земята. Това откритие е станало възможно след изстрелването на космическият телескоп на НАСА – WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer).
Троянските астероиди са астероиди, които споделят една орбита с дадена планета и заедно с нея обикалят около Слънцето, като се намират пред или зад планетата. Тези астероиди се намират в така наречената точка на Лагранж – това е мястото, където се уравновесява гравитацията между планетата и Слънцето и в тази точка силата на привличането между двете тела е едно и също.
На анимацията може да видите орбитата на 2010 TK7 (в зелен цвят) и неговото разположение спрямо Земята (в сини точки) около Слънцето.
Цифрите в горния ляв ъгъл показват промените на орбитата с течение на времето. Орбитата на астероида е изчислена напред във времето като за следващите 100 г. той ще се приближи до Земята на не повече от 24 милиона километра и обикаля около тази стабилна точка за 395г.
Обикновено троянските астероиди не се намират толкова далеч от точките на Лагранж – като примерно тези на Юпитер. Но астероидът 2010 TK7 има екстремна орбита, която както може да се види от анимацията – тя е далеч над и под равнината на Земята. И поради тази причина 2010 TK7 е много трудно забележим от Земята – защото се появява близо до Слънцето от нашата гледна точка.
Астрономи откриха астероида 2010 TK7, който е "троянски" спътник на Земята. На това изображение той е в сиво а в зелено е неговата орбита около Земята и Слънцето
От НАСА съобщиха, че са открили първия „троянски“ спътник на Земята. Това е станало възможно с помоща на техния космически телескоп WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer). „Троянският“ спътник на Земята е 300–метров астероид 2010 TK7, който се движи в стабилна орбита, близо до Земята и се намира в една от точките на Лагранж.
Самият астероид 2010 TK7 се намира на около 80 милиона километра от нашата планета и има необикновена орбита, която представлява сложно движение в близост до стабилната точка в равнината на орбитата на Земята, въпреки че астероида се движи над и под равнината. Орбитата му е добре определена най-малко за следващите 100 години и той ще се приближи до нас на не по-малко от 24 милиона километра.
„Троянски“ се наричат астероиди, които споделят една орбита с дадена планета близо до нейните стабилни точки, пред или зад планетата. И понеже те непрекъснато се движат пред планетата или я следват в една и съща орбита, те никога не могат да се сблъскат с нея.
Още в 18 век учените са установили, че е възможно малки небесни тела да се движат в една и съща орбита с планетата, ако се намират близо до точките на триангулация, т.е. в точките на Лагранж, където гравитацията на Слънцето и планетата се уравновесяват. В нашата слънчева система планетите Нептун, Марс и Юпитер също имат „троянски“ астероиди. Две от луните на Сатурн също имат троянци.
Учените бяха предсказали, че Земята би трябвало да има „троянски“ спътници, но те са трудно видими, понеже са относително малки и се появяват близо до Слънцето от гледна точка на Земята.
Още със запуска през 2009 г. на космическия телескоп WISE (Wide-field Infrared Survey Explorer) ситуацията в изучаването на космическите тела в Слънчевата система се е подобри значително. С помоща на WISE може да бъде наблюдавана територията, разположена на 90 градуса на линията Земя – Слънце.
С помоща на телескопа WISE екипът на Мартин Коннърс от Athabasca University (Канада) започва да сканира цялото небе в инфрачервена светлина от януари 2010 г. до февруари 2011 г. в търсене на „троянски“ астероиди. Наблюдавани са повече от 155 хиляди астероиди в основния пояс между Марс и Юпитер. Засекли са повече от 500 обекта които орбитите им приближават Земята – в това число и сто трийсет и два, които досега са били неизвестни.
Тази снимка показва квазар, или привличане на материята в черна дупка, подобна на APM 08279 5255, където астрономите са открили огромни количества водни пари. Газът и прахът вероятно са с форма на тороид около централната черна дупка. Вероятно от двете страни на тороида има облаци със зареден газ, в които се наблюдава Х-лъчи, появяващи се от центъра, а прахът, който в по-голямата си част се намира в тороида излъчва топлинна, инфрачервена радиация.
Два екипа от астрономи са открили най-големия и най-отдалечен резервоар за вода във Вселената. Този “резервоар” с вода заобикаля огромен квазар на разстояние от 12 милиарда светлинни години и е с обем надвишаващ 140 трилиона пъти обема на водата на Земята.
“Обстановката около този квазар е уникална с това, че там се съдържа такова огромно количество вода” – това споделя Мат Братфорд, един от учените работещ в лабораторията на НАСА в Пасадена, Калифорния. “Това е демонстрация, че водата е широкоразпространена във Вселената, дори и в най-ранните години от нейното развитие.
Квазарът захранва една огромна черна дупка, която постоянно консумира материята от прах и газ около диска. Астрономите изучавали квазара APM 08279 5255, който крие черна дупка 20 милиарда пъти по-масивна от Слънцето и произвежда толкова енергия, колкото хиляда трилиона слънца.
Астрономите очакват да намерят вода дори и в ранните години от развитието на Вселената, но досега не са я откривали. Водата, открита в Млечния път е замръзнала в ледено състояние и е около 4 000 пъти по-малко отколкото новооткритата вода около квазара.
Водната пара е важна следа, която разкрива характера на квазара. В този конкретен квазар, водните пари се разпределят около черната дупка в газообразно състояние, в регион, който обхваща стотици светлинни години. Присъствието на водата в газообразно състояние показва наличието на Х-лъчи и инфрачервено лъчение от квазара, както и че газът е необичайно топъл и плътен по астрономическите стандарти. За сравнение – въпреки, че газообразният облак от вода е около минус 63 градуса по Фаренхайт (минус 53 градуса по Целзий) и е 300 трилиона пъти по-малко плътен от земната атмосфера, то е все още пет пъти по-горещ и от 10 до 100 пъти по-плътен, отколкото облаците в галактиките като Млечния път.
Измерванията на водните пари и на други молекули, като въглероден окис, показват, че има достатъчно количество газ, за да се захранва черната дупка, до достигане на шест пъти размера си. Но дали това ще се случи не е ясно – може някой региони да кондензират и да се превърнат в звезди или газът бъде изхвърлен от квазара.
Екипът на Брадфорд е започнал да прави своите наблюдения през 2008 г. в обсерваторията в Мауна Кеа в Хавай, а след това наблюденията са продължили в Южна Калифорния.
Втората група, водена от Дариуш Лис, старши научен сътрудник по физика в Калифорнийския технологичен институт е използвал интерферометър във френските Алпи, за да намерят водата. През 2010 г. екипът на Лис открива случайно водата в APM 8279 5255, наблюдавайки спектъра. Екипът на Брадфорд е в състояние да получи повече информация за водата, понеже са открили няколко спектрални подписи на газовият облак.
Превод: Борислав
Източник на информацията: NASA
Снимка: NASA
НАСА регистрира мощно изригване на Слънцето на 7 юни 2011г. Това мощно изригване на Слънцето е продължило 3 часа и неговия пик е бил в сутрешните часове на 7 юни.
При падането си обратно облакът със заредени частици е покрил половината от повърхността на Слънцето. Останалата част от плазмения поток се движи със скорост от 5 милиона километра в час. Очаква се породеният от Слънчево изригване (solar-blast) поток да подмине Земята, така, че ефекта му да е относително слаб, но достатъчен да предизвика геомагнитна буря.
След 21 часа наше време на 09 юни 2011г. не са изключени смущения в електропреносната мрежа и спътниковите комуникации. Може да се наложи промяна на маршрутите на пътническите полети през полярните райони.
Необичайно било освобождаването на огромни обеми относително студен газ по време на изригване на Слънцето, според учени от НАСА – с температура под 79 хиляди градуса. Изхвърлената разтопена плазма от короната достигна скорост от пет милиона километра в час.
Температурата на слънчевата корона обикновено е между 500 хиляди и 6 милиона градуса, а при изригванията достига до десетки милиони градуси.
Юпитер е петата подред планета в Слънчевата система. Тя е газов гигант. Юпитер е с обем 1320 пъти по-голям от Земята. Прави пълна обиколка около своята ос за 10 часа, като екваториалните зони се въртят много по-бързо отколкото полярните. В следствие на това се наблюдава сплескване на планетата. Разликата между екваториалния и полярния радиус е 4400 км.
Юпитер спада към класа на планетите гиганти. Те се намират във външната страна на Слънчевата система. Към планените гиганти освен Юпитер се числят и Сатурн, Уран, Нептун.
Юпитер има около 63 естествени спътника. Най-известни от тях са така наречените Галилееви спътника. Това са четирите луни открити от Галилео Галилей на 7 януари 1610г. : Йо, Европа, Ганимед, Калисто. Най-външна луна е Калисто.
Слънчево затъмнение се получава когато Слънцето е закрито изцяло или частично от Луната. За да се получи това Слънцето, Луната и Земята трябва да се намират на една линия и по този начин Луната скрива диска на Слънцето за земния наблюдател. Слънчево затъмнение може да се наблюдава само при новолуние. Луната всъщност е много по-малка от Слънцето, но в същото време Слънцето е толкова отдалечено от Земята, че когато са на една линия и Луната е между Земята и Слънцето, то диска на Слънцето може да се впише в лунния диск. И по този начин се получава пълно слънчево затъмнение.
Има няколко вида слънчево затъмнение: Пълно, частично, пръстеновидно и хибридно.
Пълно е когато Луната закрива изцяло диска на Слънцето. При този вид затъмнения могат да се наблюдават много интересни явления – слънчевата корона, протуберанси, т.н. броеница на Бейли.
– Слънчевата корона е най-външният слой от атмосферата на Слънцето. Той е силно разреден, а частиците в него са с много висока температура – (1-2 млн. K).
– Протуберансите могат да се наблюдават в атмосферата на Слънцето – в слънчевата корона. Представляват плазма, която е по-студена от околната температура и са проява на слънчевата активност. Образуват се в областите със силно магнитно поле над слънчевите петна.
– Луната не е гладко кръгло тяло а е релефна – има планини, низини, кратери…. Точно по тази причина когато Лунния диск покрие Слънцето, част от светлината преминава и се наблюдават частични проблясвания от затъмненото Слънце – това е броеница на Бейли.
Пълно Слънчево затъмнение. Добре се вижда слънчевата корона и протуберансите.
Частично слънчево затъмнение е когато Луната закрива само част от Слънцето, понеже не се намира на една права със Земята и Слънцето.
А когато орбитата на Луната е по-далеч от Земята тогава тя е по-малка от Слънцето и не може да го покрие изцяло наблюдава се пръстеновидно затъмнение.
Хибридно е смесено – в някой часто на Земята се наблюдава примерно – пълно затъмнение а в други части – частично.
Снимки:
Схема на затъмнение:
bg.wikipedia.org
Слънчево затъмнение:
bg.wikipedia.org/wiki/Файл:Solar_eclips_1999_4.jpg
